“Не зная за какво разговаряме, ала то е без значение, важното е, че вървим един до друг и че отново се появява тази нежна, недоловима музика, тези водопади от предчувствие и копнежи, отвъд които копринена блести зеленината на ливадите, шумоли сребристата песен на тополите и дрезгавее мекият хоризонт на юношеството.
Колко време сме вървели? Не зная. Затичвам се обратно сам, Аделе си е тръгнала, но като голямо пъстроцветно знаме в мен плющи радост, надежда и благодат, моята малка детска стая, зелените кули и необятната шир.”