Учтивост

Майка ми много ми се кара оня ден и никога няма да го забравя. Бях на пет години и съседското дете дойде у нас на гости. Играехме си или по-скоро аз си играех с моите си играчки и съседското дете ме гледаше, питаше ме от време на време дали може и то да си поиграе, аз му сочих купчината, която не използвах и така.

Съседското дете естествено не прояваше никакъв интерес към играчките, които не използвах и искаше да си играе точно с тия, които ми бяха в ръцете.  И ме помоли пак:

-Може ли количката?

-Не, не може количката! Виж, че аз си играя с нея сега! – отвръщах аз.

-Ама ти всеки ден можеш да си играеш с нея. Сега съм ти на гости. Може ли да си играя с количката?

Изнервен до краен предел аз взех количката и започнах да блъскам главата на съседското дете с нея. Майка ми влезе и завари моите смъртносни удари по главата на съседското дете и неговите сополи и циврене.

-Иване! Какво правиш?! Не те ли е срам така да биеш детето?

-И не ми дава да си играя-я-я! – крещеше съседското дете през сълзите и сополите, които бършеше с пуловерчето си.

-Как не ти дава да си играеш? Я вземи тая количка! Вземи всичките! И ги вземи у вас направо там да си поиграеш, пък ще ни ги върнеш утре!

Докато успея да изпротестирам съседското дете вече носеше цял куп играчки към вратата с широка усмивка на лицето и един безкраен сопол, стичащ се от носа му. Бузките му лъщяха на светлината и светлите му очи бяха като стъклени, фиксирани във вратата. Виждах как играчките се отразяват в тия зловещи очи, които през целия си живот не забравих.

-Ама, мамо… – тръгнах да се обяснявам

-Няма ама! Трябва да си по-учтив с приятелите си!

-Ама той не ми е приятел!

-Добре, тогава трябва да си по-учтив със съседите си. Не може така, Иване! Нима аз съм те възпитавала да си такъв побойник?

Скъсаха ми се нервите оная вечер. И не знам защо, но докато отвинтвах винтчетата на малкото столче, което стоеше в кухнята, в която жени ми правеше своя прочут ябълков кекс, си спомних точно за тая история. И точно в същия момент се звънна на вратата.

Извъртях очи нагоре, оставих столчето и с отверка в ръка отидох да отворя вратата. Отключих и видях пред себе си да стои моят съсед от горния етаж Васил Генов.

-Здравей, Иване!

-Здравей, Василе! – казах и очите ми започнаха да обиколят нечистото тяло на съседа ми, неговия мазен потник, неговата плешива искряща глава, в която се отразяваше целия свят, дебелите му мазни ръце, мръсните му нокти, похабения панталон и кафявите сандали, които носеше с бозави чорапи.

-Аз, такова, да те питам, нали знаеш, трябва ми една отверка.

Вдигнах отверката в ръката си и му казах, че всъщност в момента я ползвам.

-Ама аз само за малко, нали, ей сега…

На вратата се появи жена ми с купата, в която бъркаше тайните съставки за кекса.

-Здравей, Василе! Какво те води насам?

-Аз, такова, Ани, за отверката, че ми трябва нещо…

-Ами заповядай, заповядай. – изтръгна от ръката ми отверката Ани.

-Ани, нали трябваше да оправя столчето. – процедих през зъби.

-Ей, чудо голямо! Не ми е притрябвало сега. Нека Васил си свърши работата, пък ще върне отверката.

-Да. Ще върне отверката – проточих аз, докато затварях вратата пред мазната усмихната мутра на Васил.

Същата вечер не успях да спя добре. Представях си как Васил отвлича мен и Ани и ни затваря в апартамента си, където ни кара да го гледаме колко бавно и нескопосано развинтва и отвинтва, изпуска отверката, пипа я с мазните си ръце и след това ни пипа по лицата със същите тия ръце.

Събудех се облян в студен пот. Денят ми беше ужасен и още на връщане от работа минах през железарията и си купих цял комплект отверки. Оправих столчето на Ани, прибрах си комплекта и седнах в голямото ми зелено кресло с един вестник доволен от живота, спокоен, че няма да трябва да чакам Васил.

За зла участ на вратата отново се позвъни. Аз станах, отворих и видях Васил с неговия ужасен мазен потник и ужасна мазна усмивка.

-Аз, такова, нали, трябва ми и друга отверка, по-малка, че нещо с тая…

-Еми, ходи си купи, бе! Аз да не съм ти железария?

Същата история. Ани се появи до мен и видя объркания и изплашен поглед на Васил и вената на моето слепоочие, която щеше да се пръсне.

-Иване! Защо така викаш на човека?

-Ама той не е човек! Той е мръсна свиня! Мръсна свиня, която яде отверки!

-Иване! – хвана се за главата Ани. И всичко се повтори. Ани отиде и взе чисто новия ми комплект с отверки, даде го на Васил, мен ме натири в стаята, тоя си сложи гнусните мазни ръце върху куфарчето, куфарчето се отрази в плешивата му глава и аз останах без нищо смазан и покрусен с лекция за това как трябва да съм учтив, вместо вечеря.

Следващите няколко дни успях да се помиря с Ани. Тя доста ми пили на главата, че съм бил грубянин и че съм бил материалист, аз се опитах да й обясня значението на отверките, след това зарязах всичко и просто се извинявах. Извинявах се за всичко, казвах, че съм глупак, след това се извинявах за световната криза, за войните, за гладуващите народи, за терористичните атаки, за високите сметки, за опашките в магазина. И накрая Ани ми прости. И беше чудесно.

Докато на вратата отново не се звънна. Беше Васил. Счупил му се телевизора и трябвало да гледа тотото, че бил пуснал фиш и бил сигурен, че ще спечели. Ани го сложи да гледа телевизора на моето голямо зелено кресло. Докато стоях отстрани, виждах как мазните му ръце залепват за креслото и оставят слуз след себе си. Започнах да мигам нервно и усещах, че пак ще започна да крещя. Отидох в спалнята, взех една възглавница и виках в нея. Виках, виках, виках, докато не скъсах възглавницата.

Ани ме чу да викам, дойде при мен и ме попита дали съм добре. Аз лежах на леглото по гръб, гледах нагоре в тавана и може би съм изглеждал като замаян, защото тя много се притесни.

-Цял живот! Ани! Цял живот! Наистина ли е възможно аз да съм виновен?

-За какво да си виновен?

-Първо бяха ония негови стъклени очи, сега е неговата стъклена глава. Аз исках да им дам всичко. Но не в този момент. Това си беше моя момент. Това беше моето кресло!

Ани май схвана за какво говоря, веднага стана от леглото и лицето й се промени коренно. Сопна се и каза нещо от рода на:

-…и ако искаш да знаеш поканих Васил на кафе утре!

Сутринта беше по-ужасна от обикновено. Взимах чашата си, отпивах от нея, след това Васил я пипаше с дебелите си ръце, гледаше ме угоднически, пиеше от чашата ми и пак я оставяше. Ани се правеше, че нищо не вижда и го хвалеше и го окуражваше пак да пусне фиш за тотото, защото и тя чувствала, че тоя път ще спечели.

Вечерта, когато се върнах Васил беше пуснал слуз из целия апартамент. Не можех даже да се изкъпя като хората. Той си беше мил зъбите с моята четка и беше обул моите чехли. Започнах да скърцам със зъби и скърцането не спря по време на вечеря. Васил не си слагаше нищо в неговата чиния, а бодеше от моята, аз хапвах залък, той ме тупаше го гърба, аз го изплювах и той го изяждаше.

-Васил има проблеми със зъбите, затова – обясняваше ми Ани, докато аз се опитвах да не повърна на масата.

Когато се скрих в тоалетната, видях, че Васил е използвал моите слипове, няколко чифта, които бяха скъсани и захвърлени там, като че скрити, за да може никой никога да не ги намери. Аз ги намерих и не ми стана много приятно.

На следващия ден отидох на работа и видях Васил да стои на моето място. Вдигнах ръце нагоре и точно щях да се разкреща, призовавайки Господ да слезе на земята и да ми обясни защо по дяволите се гаври по тоя гнусен начин с мене, когато шефът се приближи до мен.

-Здрасти, Ванка! Как е? – попита ме закачливо той докато джвакаше с ментовата си дъвка. И преди да ме дочака да отвърна продължи – Виж какво, пич. Тоя Васил е страшен! Разбрах, че ти е съсед. Нали ти е съсед?

-Да, съсед ми е.

-Ами тъй и тъй живеете един до друг. Дето се вика като едно цяло сте.

-Да, като едно цяло сме.

-Та си викам, що не започне и той да идва на работа с тебе. Ще прави каквото може и ще взима повече от половината от твоята заплата. Там вие как ще се разбирате си е ваша работа. Ама мене много ми харесва – усмихна се шефа и помаха на Васил.  – Виж го! Като агънце е! И на мравката път ще стори! А именно такива примирени роби… ъ-ъ-ъ, работници, ни трябват в тая фирма. Тъй че, кажи здравей на твоя съсед по бюро. И понеже нямаме пари за ново бюро, ще трябва да седите на един стол.

Седнах в скута на Васил и усещах мазните му крака под себе си. Когато той се движеше, дживех се и аз. И всичко беше толкова скучно, че трябваше някак си да го приема.

Върнах се изтощен от работа. Легнах си веднага в леглото. Ани дойде и се намести между мен и Васил. Той вече спеше като бебе. И той така си и остана. Между нас, завинаги, в моята къща, на моето зелено кресло, на моята месторабота. Докато аз напълно не изчезнах, а Васил не заживя моя живот.