Балонът се надува
Всеки ден все по-тясно ми става в тоя балон. Той колкото и да се надува, все ще ми е тясно в него. И не само тясно, но и много тягосно взе да става в тоя балон. Колкото повече го гледам, толкова повече се чудя наистина аз ли съм го създал тоя балон, че да живея в него или някой друг го е направил.
През изминалите няколко години подхващахме какви ли не инициативи – социални инициатива, инициативи, свързани с изкуството и културата, инициативи, които някак си да направят по-поносим живота в нашата си географска ширина.
Колкото повече труд хвърляхме, толкова повече тая географска ширина се затваряше сама в себе си и заедно с мене още няколко души попаднаха в балона, който сами бяхме изградили. Не стига, че го изградихме, ами решихме хубаво да го затворим така че нито от вън, нито от вътре да не влиза или да излиза, какъвто и да било въздух.
Оказа се, че всичките усилия дето сме хвърляли са били затворени и те в един собствен балон от неразбиранието ни какво е нужно да направим, че да достигнем до повече народ, да го облагородим и него и да помогнем с каквото можем.
Оказа се още, че ние нямаме никакво разбиране от нуждите на заобикалящия ни свят. Оказахме се в едно зловещо неразбирание на живота, който ни обграждаше и всичко това дължахме на нашия хубав хубав балон, който все повече се затягаше около нас и ни възспираше да видим какво се случва извън него.
Трудно ми е да си призная нещо подобно, но ето че го правя. Истината е, че нищо не разбирам от времето, в което живеем. Истината е, че нищо не разбирам от начина на живот на хората около мене.
И за това съм си виновен само аз. Изпуснах възможностите да се запозная с човека от другата страна, да го опозная хубаво и като си мислих, че много разбирам от това и онова с лека ръка хвърлях предложения и решения на несъществуващи проблеми, които за мен бяха изключително важни и реалистични.
Защо решихме да се занимаване с това изкуство, което не може да нахрани нито една жива душа? Защо решихме да се потопим в сферата на отнесеното и въображаемото, когато реалността чукаше на вратата ни още по-сурова и грозна. Неподготвени се оказахме за нея и тя съвсем навреме прекрачи вратата, за да ни покаже тоя балон, който бяхме създали за нас самите.
Трудно е да излезем от него. Съмнявам се, че ще успеем скоро да го направим . Но трябва да се опитаме. И аз не знам защо трябва да се опитваме, но някакъв вътрешен глас ми повтаря, че трябва се трудя за доброто на ближните си, нека и те да се почувстват добре, както някога и аз може би съм се чувствал. И нещо ми нашепваше, че в това има някакъв по-голям смисъл, който щеше да ми позволи да излеза от загражденията, които сам бях построил около себе си.
Тъжно ми става, когато се сетя за невъзможността да достигна до всичките тия хора и да им подаря по една усмивка, по една мисъл, която да им дава някаква светлина в тъмните мъгливи вечери на реалността. Още по-тъжно ми става, когато се сетя, че всичките тия усилия биха били напразни и те няма да имат никаква стойност за хората, които мене ме обграждат и които остават трагично отделени от моето собствено съществуване.
Защото ние сме виновни, че не успяхме да намерим тая стойност, да я покажем и извадим на белия свят. Защото ние сами вече не разбираме кое има даже някаква малка стойност.
И сега не мога да допусна никого в тоя балон. Достатъчно ни беше да изградим и подхраним малките общества, в които съществуваме и да си казваме колко много разбираме от това и от другото и да си даваме вид на спасители.
А те спасителите никога май не си давали вид на такива. Те винаги са били близо до своите хора, разбирали са ги, говорили са на техния език. Ние даже на техния език в момента не говорим. Говорим на нашия си измислен език, който самите ние не познаваме в дълбочина, но боравим с него, подхвърляйки думи, които сами не можем да разберем и да разнищим.
Идеи, които обличаме в думи на чужд език. Той няма как да достигне, да излезе извън тоя гигантски балон, който ни задушава и отнема силите ни.
Иска ни се да кажем, че всичкия труд не е бил напразно, че сме успяли да отворим очите на няколко души. И през цялото това време не сме разбирали, че самите ние сме били тези със затворените очи, не позволявайки на себе си да видим ужаса и бруталността на това, което ни заобикаля.
Държавата няма нужда от нас. В нея няма място за тия балони, които сами надуваме, докато не ни заболят бузите. Болят ни бузите и ходиме из града, гледаме ги продавачите на балони и им се смеем, че от тях отдавна няма никаква нужда. Докато сами не разбираме, че ние сме се оказали ненужните и неразбиращите, сами сложили своите окови на ръцете, съществувайки в тази наложени от нас самите изолация.
Прощавайте, всички вие, на които се опитахме ние да налеем акъл, когато на нас ни липсваше акъл. Прощавайте и всички вие, които се опитахме да нахраним с празното си словоблудство, докато самите ние бяхме гладни и изнемощели.
Прощавай и ти балоне, че не видяхме в какво сме те превърнали. Че от онзи символ на летливост и свобода, който като малки деца гледахме да се рее из небето свободно и да пленява въображението ни, ние решихме да те приковем на земята, да те лишим от твоя свободен полет и да заживеем в тебе, задушавани от пластмасата ти.
