Удобство

-Много ли остава до града? – попитах коняря, който седеше в полето и дъвчеше сламка. Той ме погледна с присвити очи и остана с вперен поглед в мене, без да ми отвърне. Помислих, че не ме чува и повторих въпроса си. Той сложи ръка на челото си, измери ме с поглед и ми махна с ръка. Приближих се до него и сега видях, че тоя човек беше с наднормено телго и много малки стъпала, стъпала като на дете, та сигурно беше седнал, за да си почине.

-Зависи. – отговори ми човека и извади сламката от устата си със съсухрените си почерняли от слънцето ръце. Почеса се по слепоочието и пак ме погледна с искрящо сините си очи. – Ти първо поседни малко да си починеш, пък все ще го стигнеш града. Там чака ли те някой?

Останах прав и едва сега ми направи впечатление, че тоя човек беше седнал върху голяма купчина боклуци, от която се разнасяше неприятна миризма. Казах му, че никой не ме чака.

-Ама по работа ли нещо?

Казах му, че не съм тръгнал да търся работа и за миг замълчах като че сам за себе си не можех да намеря отговора защо съм тръгнал към тоя град или какво ще търся в него.

-Като не бързаш, я поседни до мене, тука ще ти направя място. Я гледай колко място има! Цялото поле за сядане има, пък ти си се разбързал.

Огледах се около полето и видях, че на много места то беше изгоряло. Черни като въглени стъбла на дървета се извисяваха страшно в нищото, счупени и осакатени.  Може би някой беше причинил тия пожари нарочно или поне на мен така ми се стори по това време. След това се обърнах към коня, той ме погледна с конското си око, освободи се от ремъците на каруцата, огледа се и той около себе си, пък накрая седна до конярят, като куче седна до него.

Махнах на коняря и на неговия кон и се озовах отново на пътя. Видях недалеч от себе си табелата, която едвам висеше на стълба, ръждясала и надупчена. Под нея беше закована друга дървена табела, на която пишеше броят на населението на града. Няколко пъти беше задрасквано числото и отдолу се мъдреха две цифри, които не можах да разчета.

Продължих по пътя и малко след табелата видях крайпътна кръчма с разбити стъкла и едно дебело куче отпред. Като ме видя, кучето започна да ме лае лошо и от вътрешността на кръчмата се чу глас.

-Йордане! Какво си се развикал? Я идвай веднага веднага тука! – заповеднически проехтя тоя дрезгав глас.

Кучето ме погледна със злоба и след това бавно и полека изправи задницата си и се затътри към вътрешността на кръчмата.

Застанах пред кръчмата и се заяпах в тая дълга едноетажна сграда, която сигурно е била много красива, когато са я отворили. Сега стените се лющеха и няколко прозорци бяха счупени, на верандата пред входа се мъдреха няколко изкъртени стола обърнати един върху друг и множество стъклени бутилки се търкаляха нагоре надолу, удряха се в дъските и пееха своята меланхолична стъклена песен.

Надникнах през входната врата и видях кучето да е седнало в краката на една възрастна жена с ролки на косата и шапка за баня, пенюар с мазни петна и много отпуснато тяло. Очите й се криеха под натежалите от грим мигли и бузите й като че се стичаха до земята. Кожата и беше толкова бяла, че вените й прозираха под нея и при по-внимателно вглеждане можех да видя кръвта, която циркулираше нагоре и надолу.

Тя седеше на люлеещ се стол и си вееше с прокъсано ветрило като подаваше ухо към радиото, от което се чуваше някакъв военен марш. Като ме видя, повдгина въпросително глава към мене и остана така с леко отворена уста.

-Здравейте! Работите ли?

Жената въздъхна и ми каза с грубия си мъжки глас, че работят само когато имат клиенти. След това се окопити и ме попита дали искам да седна и да почакам готвача, който трябвало да дойде по-късно следобяд.

Военният марш се разнасяше из помещението, в което не влизаше почти никаква светлина и видях как в очите на кучето се прокрадва патетичният пламък на войната за свобода, която може би също беше минала през тоя град, но това сигурно се беше случило отдавна.

-Да, войната мина и замина от тук. – сякаш разбра какво си мисля тая жена и заговори. –  Дойдоха много войници и всичките бяха гладни и жадни, пееха песни, закачаха момичетата, след това излъгаха момичетата и ги изоставиха. Много копелета се родиха в тоя град и попът реши да ги удави до едно. Момичетата много плакаха за децата си, но след това се примираха и попът им обясни, че това е богоугодно и че така те ще платят за греховете си.

Едно от момичетата полудя от скръб. И един ден, по време на служба, нахлу в църквата и заколи попа. След това преряза собственото си гърло и падна върху попа. Ако минеш през църквата сигурно ще намериш останките им. Те още лежат там един върху друг на олтара. Страшна работа, момче! Ама виж ме каква съм кокошка! Не искаш ли да седнеш, да изчакаш готвача, той сигурно всеки момент ще се появи! Седни, седни, удобно е на тоя стол, дето аз седя, ама ще ти направя място, пък и в мене можеш да седнеш!

Благодарих на жената и започнах да отстъпвам с гръб към вратата. Тя като че нещо много ми се обиди, напсува ме и започна да се смее силно. След това сякаш потъна в транс и пак се заслуша във военните маршове, а кучето затананика заедно с нея.

Излязох на улицата и продължих към центъра на града. Докато минавах през църквата, камбаните й забиха и се замислих дали не е възможно духовете на полудялото момиче и на попа да бият тия камбани и да се молят за опрощение на греховете си. Представях си ги двамата как са хванали въжетата на камбаните и заедно ги дърпат тия въжета, дърпат ги, камбаните се разнасят из целия град, а двамата започват да викат към небето, а виковете им остават нечути и заглушени от камбанения звън.

В тоя момент започна да вали и видях пред себе си да се издига навеса пред магазина в центъра на града. Под него бяха седнали трима мъже. Единият беше с дървен крак, другият беше с брада, третият беше с пушка в скута. Приближих се към тях и ги поздравих, като оставих раницата си на земята.

-Сядай, моето момче! Сядай и си почини от пътя! – обърна се към мене тоя с пушката и чак сега видях, че сляп с двете очи.

Огледах се около себе си и видях, че в краката на тия хора също имаше страшно много боклуци и те много лошо миришеха, та си сложих една кърпа на лицето, за да се скрия от тая ужасяваща миризма. Другите двама мъже ме погледнаха така, сякаш нещо много лошо бях направил и махнаха с ръце сякаш да ме пропъдят. Само слепият все така стоеше с празния си поглед вперен в мене. Хвана пушката и изгърмя веднъж с нея, та като отекна гърмът, камбаните спряха да бият.

-Харесва ли ти тука нашия град, моето момче?

Не знаех какво да отговоря и казах, че ми се струва, че много боклуци има в тоя град. От тия думи мъжете са наежиха и ми казаха, че нищо не разбирам от градоустройство и че по-добре да си затварям плювалника, вместо да се правя на многознайко. И ако не искам да си затворя плювалника, те щели да го затворят вместо мене.

-Хайде, сега, момчета, по-кротко. Нали имаме гостенин. Гости не сме имали от освободителна война.

-Освободителна война! Добре, че дойде тя! Ако не беше тя, сега едва ли щяхме да живеем толкова хубаво и спокойно! Добре, че ни освободиха и ни дадоха тоя шанс да живеем така, както намерим за добре. Че иначе кой знае на кого пак щяхме да робуваме. – започна да говори тоя с дървения крак и ме погледна пак. – Ама ти, вярно, защо не поседнеш, така много неудобно си застанал, пък и прав, то не бива.

-Да, да, поседни и си почини едно хубаво! Поседни да ти е удобно! – каза ми оня с брадата и ми се стори, че от брадата му изскочи една муха, полетя около нас и след това пак се прибра в брадата му.

Слепият ми посочи с пушката един счупен стол и аз го придърпах и седнах заедно с тия трима възрастни мъже.

В мига, в който седнах, толкова силно ме удари миризмата, че сякаш ме упои, пред мене света се замъгли и след малко се проясни и пред очите ми  се появиха трима млади и добре облечени мъже, единият само с едно сляпо око, другият добре избръснат, а третият със силни мускулести крака.

-Така е по-добре, нали? – намигна ми оня с добре постриганата брада.

Аз не знаех какво точно да му отговоря тъй като много лошо ми миришеше откакто бях седнал. Красиво беше пред мене, но миризмата на мърша влизаше в дрехите ми и на мене от това много лошо ми ставаше. Толкова лошо започна да мирише, че започна да ми сладни, от което ми се повдигаше.

Бързо станах от стола и видях същото сиво небе, същите трима старци и същите купчини с боклуци, които бях заварил при пристигането си.

-Ама ти нищо не разбираш, нали? – скара ми се оня с брадата. – Ти тука въобще за какво си дошъл? Каква работа имаш ти тука, че си застанал така прав? Да не би да ни съдиш за нещо, че толкова официално си застанал? Ти живял ли си някога изобщо момче? Виждал ли си ти войната, познаваш ли свободата? Знаеш ли какво е да нямаш, и само да искаш да отмориш, да си вдигнеш краката на някой стол и да въздъхнеш от цялата тая простотия, която се изсипва на главата ни? Аман от такива разбирачи като тебе!

Опитах се да им кажа, че не съм никакъв разбирач и се опитах да им обясня, че просто много лошо мирише в тоя град и ми се струва, че е страшно мръсно, когато в тоя момент камбаните пак започнаха да бият и оня слепия зареди пушката, пък стреля право в сърцето ми и ме умъртви.

С последния си дъх, паднал в краката на тия хора, видях едно момиче в чисто бяла дреха да замита улиците и да ми се усмихва и тръгнах към него.  Като доближих, то ми каза, че от сутринта мете, пък като че ли работата няма край. И ми предложи да ми даде и на мене една метла, пък заедно можем и да се справим и да изметем тоя град. Не исках да го разочаровам момичето и му казах да ми даде и на мене една метла, пък седнах на пътя да го изчакам и въздъхнах, мъртъв и натъжен и си казах, че колкото и невъзможна да ми се струва тая работа, ще метем, пък каквото ще да става. Няма само да седим на едно място!