Обезстойностяване
Здравей! Бързам да ти пиша, тъй като съм сигурен, че съвсем скоро ще спра да мисля напълно и тогава всеки един разговор помежду ни ще невъзможен.
Преди няколко дни се срещнах с група берачи на малини в планината. Тия хора са на едно много красиво място, но за тях тая красота мисля си, че нищо не означава. С очите си те търсят мръсните камиони, които хвърлят сянка, за да могат да се скрият там от слънцето. Когато седнат на сянката те вперват поглед в бутилките с бира и вода и повече се гледат един друг, отколкото да гледат заобикалящия ги простор.
Тоя простор на мене често ми вдъхва чувството за свобода. На тия хора ми се струва, че нищо не им вдъхва. Тъй като те никога като че ли не са били свободни. Това е една особена група от измършавели мъже с нацепени от работата ръце и дебели и мързеливи жени, които пият кафе и вода и раждат деца, без да знаят какво да ги правят тия деца.
Има и няколко момчета, които търчат след мъжете, носят шапките им и кутиите с цигари и се учат да правят като тях. Тоест се учат да берат малини под изгарящото слънце, да лежат и да пият бира на сянка и след това да крещят. Последа спят и да повтарят всичко това на следващия ден.
Една бяла жена командва тая бригада и непрестанно се кара на групата хора, за които животът се е затворил в няколкото декъра малинови насаждения и търсенето на сянка. Голяма част от мъжете са рецидивисти, алкохолици и хазартаджии.
Те нямат нищо. Те не означават нищо за никого. И никой няма да направи каквото и да било за тях. Просто защото те нямат значение и техните животи са никому ненужни. На тях им е втълпено, че даже собствените им животи са ненужни. Те са научени да си знаят мястото и да не искат повече. Те са обучени да живеят в мизерия и да се радват на свободните секунди, в които гузно се крият от работата си.
За тях това е свободата.
Едва ли моята свобода се различава твърде много от тяхната. И истината е, че моят живот е точно толкова обезстойностен, колкото техния.
По нищо не се различаваме от тая група берачи в планината с тебе. И нас ни командва една млада бяла зла жена, чиито поглед се плъзга по повърхността. И на нас същата тая жена ни дава стотинки и ни хока, като се чуди как можем да не сме благодарни за коричките хляб, които слага на масата ни, след като господарите са се нахранили.
Нашите животи също нямат стойност в тая реалност. Говорят ни, че разполагаме с някаква много голяма свобода, за която трябва да сме благодарни. Струва ми се, че ни лъжат, в лицето ни лъжат. Тъй като напълно преднамерено нас ни обучаваха да сме добър добитък и да ходим натам, накъдето ни крещят да ходим.
Интересно е как в стадото се появяват гласове, които много държат да бъдат забелязани. Тия гласове обичат да говорят за себе си и си втълпявят, че тяхното съществуване е по-смислено от това на всички останали. Те си мислят, че те са най-свободните от всички останали и ни хокат, че не правим като тях.
Всъщност, тия гласове, те са най-заробените от всички ни. Защото те даже не виждат, че са в това стадо. Те отказват да припознаят живота си като част от тая пасмина, в която всички ние съществуваме за добро или за лошо. Те се кланят на злата бяла господарка и винаги са съгласни с нейните забележки. Те са нейните храненици, които със сведени очи възприемат всяка дума на злата господарка за абсолютна истина. И вървят и правят каквото им се каже да правят. А за себе си мислят, че сами са стигнали до тия идеи и сами взимат решения кога да се движат и кога да спрат. Пък през цялото време се движат със стадото. Само дето по-наперено вървят.
Във всеки един момент обаче ние с тебе можем да бъдем заколени. Ние отдавна престанахме да бъдем хора в очите на злите бели господари. Ние нямаме абсолютно никакво значение, нас ни лъжат, че ние имаме значение.
А всъщност съществуваме в една ужасяваща среда, в която човешкия живот е изгубил всякаква стойност. Ние сме просто ходещи, ядящи и спящи мръвки. На нас никога няма да ни бъде дадена оная многобленувана свобода.
Лошото е, че ние също никога няма да посегнем към тая свобода. Ние се крием на сянката гузни, забрави ли? Ние като че също не искаме да приемем истината и се опитваме всячески да се скрием от нея.
Въпреки всичко това, когато се срещнах с тия берачи на малини, нещо в мене се промени. Може би именно тогава осъзнах колко незначителен е моя собствен живот. И ми се струва, че ще остане незначителен, докато не свърши.
Бедата е там, че не само е незначителен, но той даже не струва пукната пара. В очите на господарите на тая земя, ние сме разлагащи се организми. Ние никога няма да получим възможностите за себеусъвършенстване, тъй като на нас се гледа като на роби. А нали възможностите за себеусъвършенстване се отстъпват само на богопомазаните малцина.
Струва ми се, още дълго време ние ще сме добитъка на тая земя, по-долен и от добитъка, който сами ние гледаме. Защото нали уж ние сме били венеца на творението и сме имали оня тайнствен безкраен човешки потенциал, с който да превърнем престоя на земята в хармонично и красиво съществуване.
Такива работи за нас няма да има. Не и докато продължаваме да съществуваме в това стадо и си мислим, че имаме някакво значение. Нас всеки момент могат да ни прегазят, без да им мигне окото. Нас ще ни хвърлят в някоя тъмница и там ние ще изгнием.
И истината е, че ние отдавна сме прегазени и лежим мъртви на шосето, пък само имитираме един живот. И е истина, че ние отдавна сме в тъмницата на собственото си невежество, пък се греем на един слаб стогодишен пламък от свещ и се заблуждаваме, че в него виждаме собствената си красота и величие.
Нека поне двамата с тебе го разберем това веднъж и завинаги – всички са ни обърнали гръб. Тука сме абсолютно сами. В очите на господарите на нашата земя, която ние облагородяваме и обичаме, ние сме по-долни от разлагащите се вътрешности на заколена коза. На нас се гледа като някакви кретени и изроди, някаква долна и нисша раса, която не заслужава да бъда докосната от красотата, знанието и облагите на цивилизования свят.
И цивилизованият свят прикрива окървавените си ръце зад гърба и гледа уж състрадателно. Пък той самият е съучастник в убийството и заличаването на нашите животи.
Ние помощ отникъде никога няма да получим. Самички някак трябва да разбуним духа на стадото и веднъж и завинаги да го попитаме иска ли то да ходи на заколение или иска само с двете си ръце или четерите си копита да направлява живота си.
Защото, сигурен съм, че ще се съгласиш, може би на мнозина животът като добитък им отърва. Може би мнозина харесват това съществуване.
А може и на никой да не му харесва. Ама да не знае как да го изкаже това. И може би всички ние да вярваме, че животите ни все пак имат макар и минимална стойност, пък някои могат да стигнат дотам, че да кажат, че животите ни всъщност са безценни.
Надявам се тия редове да стигнат до тебе, преди и тебе да са заколили или преди насрочената ти лоботомия. Моята ще се състои следващият месец. Обещават ми, че тогава ще съм щастлив.


