Спектър на чувствата

-Майко, майко! – завтече се Моника в хола, същата тая Моника, която след 50 години щеше да стои в центъра на града и да ме пита дали имам цигари и да ми разкаже цялата тая история, такава, каквато тя я беше запомнила и такава, каквато аз взех, че пренаписах.

Майката на Моника – Анелия Лазарова, цялата беше потънала във внимание, седеше и преглеждаше курсовите работи на студентите си и непрестанно хвърляше по едно око към радиото.

„…вдъхновението, което са  Иван Колев и Мариан Евтимов. Припомняме на слушателите, че двамата бяха отличени с ордена „Герой на социалистическия труд“. Ако всеки един кооператив вземе пример от тия смели българи и повярва в дружбата на съюза така, както тия мъже повярваха, то ние ще надхвърляме седмичната норма за производителност няколко пъти!“

Моника отиде до радиото и започна да върти голямото копче, за да смени станцията. Чу се шум, говор и музика се смесиха, след което пронизващ слуха висок тон.

-Моника! – стана Анелия Лазарова и с бързината на светлината се озова до дъщеря си и я зашлеви силно по бузата. След това педантично затърси предната станция, намери я, говорителят продължаваше необезпоковяван да съобщава новини за последните постижения на кооперативите, а Анелия седна на мястото си сякаш нищо не се беше случило.

Моника остана на земята, държейки бузата си. Не издаде звук. Знаеше, че когато майка й я удря, тя има твърде добра причина за тая работа. Пък и никога не се е стигало до сериозен бой. По един шамар. Достатъчно детето да млъкне. И да си спомни, че не трябва да пипа радиото. Никога не бива да пипа радиото. То се пипа само от възрастните, от мама и от тати. Но къде е тати сега, питаше се Моника и това искаше да разбере.

Продължаваше да седи на килима. Бузата й гореше от удара. Майка й стоеше понаклонена над ниската маса и премяташе лист след лист след лист. Пред очите на Моника се появяваха безкрайните химически формули, които бяха в главата на майка й непрестанно. Дали мама и мен ме вижда като такава формула? Може би никога не знае какъв цвят е роклята ми. Тя вижда само формулата. Ами ако така вижда цели свят?

Анелия Лазарова продължаваше да повдига от време на време глава към радиото. Моника понечи да проговори, но майка й я изпревари:

-В Монголия е. Знаеш ли, че монголците пишат на кирилица? – говореше тя и продължаваше да гледа все така съсредоточено в листата си, без да поглежда момиченнцето си.

-Кирилица? – избърса сълзите си Моника и се настани на земята до майка си готова да слуша.

-Кирилица. Това е нашата азбука. А монголците са с дръпанти очи. Нали си виждала снимките в учебника? Тия хора живеят много далече от нас, миличка. И сега татко ти е там.

-Ама той защо е  там?

-Защото има работа.

-Ама каква работа има?

Анелия Лазарова вдигна глава нагоре, затвори очи и въздъхна. След това погледна към дъщеря си, свали големите си кръгли очила и ги остави на масата върху листата. Повика Моника да седне до нея на дивана, момичето се настани и тя започна да я милва по главата. Гледаше над нея и погледът й се забиваше тъпо в тапета на стената. Есенни листа се бяха разпръснали по целия апартамент и стените. Кафяви, жълти, червени, сякаш тапетът залязваше, сякаш се оголваше, за да цъфне пак през пролетта. Каква глупост, нали? Тапетите не цъфтят. Те са залепени с кафяво лепило за стената и стоят тук, на стената, винаги. Остават независимо от нас. Остават независимо от политическия режим или цензурата. Те винаги ще са тук. И ще стоят тук, дълго след като мене и тебе ни няма, миличка. Знаеш ли това? Ние всички един ден няма да сме тука. И тези курсови работи нямат да имат значение. И моята преподавателска работа в университета ще остане без следа. Може би ще съм снимка в някой архивен албум, който ще ме споменава с две изречения. Професор по химия. И толкова. Това съм аз. А баща ти, той…

-Баща ти има много важна работа в Моноголия. Викнали са го специално, ча-а-а-к от България, за да прелети до там и да види мястото на престъплението.

-Ама какво престъпление се е случило в Монголия?

-Такова, каквото е свързано с кръв, миличка. Иначе нямаше да викат баща ти.

-И някой е умрял?

-Твърде вероятно е да е умрял.

-Сигурно е умрял от кирилицата. – заключи Моника и очите й се ококориха. – Ама това означава, че и ние ще умрем от кирилацата. Нали? И татко ще дойде и ще ни мери кръвта, нали?

-Баща ти не мери кръвта. Тоя я анализира. Прави спектрален анализ на кръвта. Използва светлината и така разбира преди колко време се е проляла, разбираш ли?

-Разбирам, че монголците са лоши хора, за да извършват престъпления.

Лоши хора. Те ли са лошите хора, някакъв народ, толкова далече от нашия хол, миличка, толкова далече от тая ниска маса. И баща ти лети като луд до там и обратно. Лети с човекът, който я управлява тая държава в момента. Дали той е лош? И какво означава тая работа въобще? Какво е да си лош? Няма химическа формула, която да отговори на тоя въпрос, струва ми се. Предполагам, че ние сме по-лоши, защото стоим и търпим, търпим, търпим, докато пред нас самите се случват толкова много неправди. Монголия ли, миличка? Те ще се оправят някак си. Те си имат своята кирилица. Ние също я имаме нашата, но като че ли сме забравили как да я използваме. Понякога ме е страх, докато те гледам, докато гледам в детските ти очи. И се питам какво ще се случи с тебе, какво ще се случи с живота ти? И ти ли ще станеш химик като мен или физик като баща си? Ще продължаваме ли да живеем тук, в тая страна по същия начин, ти тук ли ще останеш или ще се ожениш за някой черен и красив капитан на кораб, който ще те отведе далече от тука, на остров, на който никога не са чували за кирилицата? Или ще пропаднеш и няма да се справиш с живота. И той ще те сдъвче, само за да те изплюе.

-Не знам. – чу се да казва гласно Анелия Лазарова.

-Какво не знаеш мамичке? – обърна се към нея Моника.

-Не знам как ще оценявам студентите си. Наистина нищо не са направили тоя път. – въздъхна Анелия и се насили да се усмихне. Успя и това мигновено разсмя малката Моника, която не чу нито дума от мислите на майка си. Нито предположи какво е мислила тогава, нито след тия петдесет години, когато се срещнахме.

Двете се прегърнаха. Анелия метна поглед към радиото умолително, от което се чу специалното включване с информация, че лидерът на България е кацнал с частния си самолет преди десет минути на летището. Слава богу, помисли си Анелия и видя лицето на мъжа си Никола Лазаров, усмихнато, малко изморено, но благодарно, че пак е стъпил на земята.

-Спектрален анализ, а? – попитах аз Моника и се вгледах в показалеца й, който беше пожълтял от цигарите.

-Да, да, към КДС, криминалистика беше татко. Можеше да изчисли преди колко време се е проляла кръвта само благодарение на светлината. Тогава нямаше ДНК тестове и други подобни.

-А майка ти?

-Тя почина. След това остана баща ми. Научих се да слушам радиото и да чакам да съобщят за самолета. Той винаги се возеше с Тошо. Не знам защо, но винаги беше с него. Един ден нямаше място в самолета и го качиша на пътнически. Така и не кацна.

-Може да продължава да лети, някъде горе, нали?

-Не се бях замисляла. Може и да лети горе и да се опитва да стигне до Монголия. Знаеш ли, че там пишат на кирилица?