Пътуване
Момчето на Васил Несторов скочи от земята, когато забеляза баща си и неговият приятел Владимир Антов да се приближават с лодката си към брега, хвърли каквито пръчки и листа държеше в ръцете си и застана пред водата, като махаше с ръцете си и викаше на двамата мъже.
-Хайде! Идвайте! Хайде! Бързо идвайте!
Двамата мъже, седнали в старата дървена лодка с евтини цигари в устите си, като се криеха зад пушеците от дима им, се смееха и лицата им светеха с тия усмивки. Сериозните им и дебели мустаци се мърдаха нагоре и надолу одобрително и Владимир Антов намигаше на приятеля си със сините си очи.
-Добро момче имаш! Ще стане рибар от него!
-Ще стане, ами, как няма да стане! Я го виж, всеки ден на Дунава седи, всеки ден е тука, пък и рибата вече само може да корми. Само като започне да ме дърпа за палтото, гледам надолу, то ми се усмихва и ми казва „Тати, айде, дай ми още една риба да я изкормя!“.
Двамата мъже пак почнаха да се смеят и като наближиха брега стъпиха във водата с гумените си ботуши и добутаха лодката до момчето на Васил Несторов.
-Носите ли ми риба? – сериозно ги огледа момчето и зачака отговор.
-Носим, как да не носим, моето момче! – хвана момчето си Васил Несторов и го качи на гърба си. – Я гледай колко риби сме хванали с чичо ти Владо. Можеш ли да ги преброиш?
-Мога! Една, две, три, четири, пет! Пет риби сте хванали!
-Точно така моето момче! Пет риби хванахме!
-А на мене колко ще ми дадете?
Владимир Антов се обърна към момчето, докато навиваше въжето от лодката и му каза, че всичките са за него, без една, за да може и той да си сготви вечеря.
-Добре! Едната ти я давам! А останалите са за мене, за да мога да ги изкормя.
Васил Несторов уви две риби в стар вестник, даде ги на Владимир Антов, двамата се разделиха и потеглиха всеки към дома си в малкото българско село, което беше разположено на брега на Дунава.
В селото почти никой вече не идваше. Хората живееха от улова си и от това, което можеха да откраднат от полето. Рядко се хващаха на работа, защото това беше против тяхното разбиране за живота. И макар да ходеха без една стотинка в джоба, те се усмихваха с особено живите си очи и казваха един на друг „А, работа, как ще им слугувам?! Мене и така ми е добре.“ и вдигаха чаша за наздравица и пиеха до сутринта.
Те най-често хората от селото това правеха. Събираха се в кръчмата на брега на Дунава, която се славеше като най-хубавата кръчма в цялата околия, сядаха и започваха да пият, да пият, да пият пък като се изтърколи вечерта и дойде сутринта, те продължаваха да пият. Това се случваше най-често когато някой техен съселянин се върнеше от гурбет и черпеше всички. Същото се случваше и в летните вечери, когато младежи от съседни села идваха в кръчмата на малкото село. Те идваха тука, защото един от хората в селото – Бизи му викаха, можеше да свири на саксофон и това пленяваше въображението и слуха на всички.
През останалото време нямаше много за правене в селото. Пътят беше толкова лош до тук, че много рядко идваха хора или гости от другите места на страната. Зимите бяха студени и тежки, работа никаква нямаше, само двама-трима души работеха и взимаха колкото за хляб и нещо за пиене. Нямаше кой да се погрижи за тия хора и те бяха оставени на произвола на съдбата. И може би мечтаеха за нещо, както мечтаеше момчето на Васил Несторов.
-Татко, ти нали си пътувал, а?
-Как да не съм пътувал? Пътувал съм! – говореше Васил Несторов, докато слагаше рибите в тигана в малката кухничка, в която готвеше на сина си.
-Ама много ли си пътувал?
-Еми, много не съм пътувал. Ама съм ходил до Румъния!
Тия думи предизвикаха мигновен ефект върху момчето на Васил Несторов и в съзнанието му започнаха да се рисуват картини на една много далечна земя, в която хората бяха изкусни рибари и винаги бяха усмихнати, а малките момчета освен бащи имаха майки и извеждаха майките си на разходки с лодки. И въобще Румъния звучеше на момчето на Васил Несторов като онова бленувано дълго време място, където всичко беше по-добро и по-хубаво от мястото, на което той се намираше.
-Еха! Румъния сигурно е много хубаво място, нали татко?
-Много е хубаво, моето момче. Някой път ще те заведа и ще те черпя сладолед там.
Момчето на Васил Несторов много хареса тая идея със сладоледа и замечтан и заблеян през прозореца едва докосна рибата си, доспа му се и баща му го сложи да спи като цяла вечер това момче сънува замъци и принцеси, майка си, която беше починала и големи улови и сладолед в Румъния.
Всъщност момчето на Васил Несторов беше единственото дете в това село. То се появи на бял свят през зимата на 1989 година, точно когато в страната беше свалена петолъчкат от партийния дом и в България се заговори за демокрация. Следващите години, през които детето на Васил Несторов растеше се оказаха още по-измамни за българския народ и той така и не намери щастието си или споколуката си, ами остана забравен от държавата и забравен от бога, остана забравен и от семействата си и осиротя та трябваше някак сам да се оправя.
Момчето на Васил Несторов се появи благодарение на една непозната жена, която мина няколко пъти през селото и няколко пъти се виждаше с Васил Несторов. За нея говориха, че сигурно е лека жена и казваха, че я виждали при тировете да ходи често и все в едни такива оскъдни дрехи.
Пък тя дали беше лека или не за Васил Несторов нямаше значение. Той се беше заговорил с нея, беше й предложил чай, понеже много студено беше навън и двамата много хубаво си бяха побъбрили. Пък друго какво са правили, това не ни влиза нито в нашата работа, нито в работата на хората.
Зимата тая жена пак се появи и почука на вратата на Васил Несторов и го запозна с момчето му. Остави го в ръцете му, една такава прималяла беше, цялата бледа и каза, че трябва да тръгва. Васил Несторов се опита да я спре и да я покани в дома си, поне да пренощува, а не да ходи и да се трепе в безумния български зимен студ, но тя не го послуша. След няколко дни извадиха тялото от реката и Васил Несторов остана сам със сина си.
Той много обикна момчето си и го гледаше като писано яйце, пък и всички в селото много му се радваха, тъй като голяма рядкост беше в малките български села да се роди някое дете. Децата на селяните отдавна бяха порастнали и избягали извън страната, не поглеждаха назад, към родните си места и тия места западаха с всеки изминал ден, забравяха се и покрай местата и хората в тях се забравяха и настъпваше една тишина и едно мъртвило, които са много характерни за нашите села.
На следващия ден момчето на Васил Несторов пак отиде да си играе на брега на Дунава и покрай него минаха няколко души и го поздравиха. И той ги поздрави и ги попита дали някога са пътували извън селото.
-А, къде ще ходим ние? Тука цял живот сме стояли. Нямаме къде да отидем. Най-много тука на брега. Това е, което ние познаваме.
-Татко е пътувал! Вие как не сте пътували?
Хората започнаха да се смеят помежду си и от това не му стана приятно на момчето на Васил Несторов.
-Той татко ти значи е друга работа, по-голяма работа е от нас. Така му кажи! Че ние сме прости хора, а той не само, че син има, пък и много бил пътувал. – засмяха се хората и отминаха.
Момчето не разбра защо реагираха тия хора така и същата вечер говори с баща си и го пита какви са били тия работи.
-Еми, те, хората, нали знаеш как са? Завиждат ни, че ще ходим да ядем сладолед и затова!
И двамата като започнаха да се смеят, много топло и уютно стана в тяхната малка кухня и тия две момчета заспаха така в прегръдката си, за да се борят със следващия ден.
На сутринта се почука на вратата , момчето, още сънено отвори и видя пред себе си Владимир Антов.
-О, моето момче! Здрасти! Баща ти тука ли е?
-Тука е, пие кафе в кухнята.
-Василе, днеска ще празнуваме!
-Какво ще празнуваме, бе Владо? Ти кафе ще пиеш ли?
-Да, сипи ми едно. Абе, говорих сега по телефона със Слона. Звънна ми и ми каза, че вече е тука, чака ни в кръчмата, та ако искаш да ходим, направо, а?
Двамата мъже бързо се оправиха и тръгнаха да излизат, Васил Несторов взе и момчето си и заедно отидоха на брега на Дунава, където една голяма и шумна компания вече вдигаше наздравици и хората говориха един връз друг и се смееха.
Момчето на Васил Несторов остана навън от кръчмата и си играеше, докато не чу някакви викове и неразбория и отиде да види какво се случва.
-Абе, ти на твоето момче, какви глупости му говориш, че си пътувал? Ти никога не си излизал от това село. Само тая твоята беше пътувала, ама главно по тировете!
-Как да не е пътувал баща ми? – намеси се момчето.
-Баща ти само до затвора в Румъния е ходил. Кога бяха ловили риба и граничните ги прибраха, пък една нощ в румънския затвор прекара и толкова му беше пътуването на него!
Васил Несторов целият пламна и сведе поглед към земята,а другите започнаха шумно да се смеят. Чудеше се защо беше излъгал момчето си. Може би за да му вдъхне надежда, че няма значение неговото потекло, че няма значение, че са от това малко село. Че стига да иска може да обиколи света и да види най-далечните страни. Че стига да го желае, може да отиде до най-красивите места на тая планета не за да мие чинии и да кърти стени, а за да си напълни очите и душата.
Момчето отиде при баща си, прегърна го и пак се обърна към всички.
-Че нали пак е бил в Румъния! Това си е цяло пътуване. А сега и двамата ще отидем, ако ще и в затвора ще отидем, пък там ще ядем сладолед.
В тоя момент една сълза се търкулна по бузата на Васил Несторов, но той бързо я скри в ръкава си, така че никой да не я види. Думите на сина му подействаха на събралата се компания и всички се умълчаха и се вгледаха в бутушите си, поогледаха и подметките си, в които видяха почвата на българската земя, дето са я тъпкали толкова много, пък в нея може би видяха и нещо друго, защото като че за миг нещо се засрамиха и секна отведнъж гръмогласния подигрвателен смях.
Оказа се, че на сбирката присъстваше едно младо момче, румънче, то хвана за ръка момчето на Васил Несторов, прошепна му нещо на ухото и тримата излязоха и се качиха в катера на румънчето.
-Тия пък накъде отидоха? – попита Слона.
-Еми към Румъния и те малко свят да видят, пък и по един сладолед да изядат! – отговори някой.
