Неадекватност на времето, характерна за обитателите на психиатриите

Напоследък по поведението на Путин си личи, че този човек страда от крайно анахронични (остарели) представи за нещата; видя се, че представите на Путин за отношенията между държавите дори не са на нивото на представите на Хитлер от 30-те години на ХХ век, но са и още по-древни, примерно точно съответстват на представите, да речем, на Иван Грозни - за международните отношения, за "добрия тон в дипломацията" и пр.
Сиреч, другояче казано, Путин не живее в този нашият ХХI век, а живее някъде в XV-XVI-XVII век. За да осъзнаете какво му се е случило (и да осъзнаят това най-вече скудоумците, които са негови почитатели, т.е. които също са обременени от такива древни представи), ще дам пример по аналогия: представете си един човек, който в наше време се занимава, да речем, с писане, ала не желае да пише на компютър, не иска да ползва компютъра за писане, не желае също така да пише на механична пишеща машина, нито дори с писалка с мастило, нито дори с перодръжка, от тия, дето се топят в мастилница, но непременно желае да пише с... гъше перо!

Да, представете си как би изглеждал един днешен писател, който се мъчи да пише с гъше перо вместо с компютър, то дори и да пишеше на пишеща машинка, от тия, дето така ужасно тракат, пак ще изглежда смешен, но с перото, отскубнато от крило на гъска да пише в наше време това вече е патология, то не само е смешно, ами е показателно и за това, че тоя толкова неадекватен на времето си човек вече е чисто и просто обитател на психиатрията.
Толкоз. Който разбра, разбра. На останалите не мога да помогна с нищо...


Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.