Разходка, малки откривателства и красива поличба

 Левски-Павликени-Бяла черква-Античен керамичен центърПавликени-Върбовка-Павликени

Много рядко проучвам специално целта на пътуването сипредварително.

Никога задълбочено.

Твърде лесно е с интернет, а и като знам къде се намира нещоще отида точно на него. Няма да го забележа неочаквано, то да ме привлече ималкото откривателство да ми даде повече усещания за придобитото познание.

Накратко: обичам импровизациите и открих новия си сезон завелопоходи, проявявайки тези си предпочитания.

Събудих се в 8:30, пих един азотен бустер. Забравих да ям.

Спуснах се със Саблезъб (шосейката ми) по „Лозенка“, минахкръговото и стигнах гара Плевен за няколко минути. Имах доста време. Потънах всебе си и не усетих кога мина.

Прекрасен ден. В състоянието, което аз наричам: „потъвам всебе си“ умея да се превръщам в част от средата. Съзнанието ми витае наоколо, ателесните усещания се негови дрънкулки. Приятно е особено пролет и есен.

Някакъв странен човек, около 60-65 ми помогна по-бързо дакача колелото. Не, че шосейката ми тежи, но имаше известно забавяне, защотоедна доста трудно подвижна жена точно преди мен качи доста товар. Закъснениетозаради мен изглеждаше почти неизбежно, но тръгнахме точно на време.

Да, благодарение на непознатия.

Възпълен. Имаше нещо уморено, нещо прегазено в изражениетому. Не го разбрах какво ми каза, защото го промърмори.

Избрах си празно купе. Той беше в съседното.

Когато приближихме Левски, където трябваше да слезем,непознатия се появи.

Говореше нещо, което не разбирах. Приписах го на траканетона влака. Но той не се отказваше, показваше и с жестове…

Всъщност…искаше ми пари. Молеше ме. Малко пари. Бил в нужда.

Спомена: Украйна.

Не. Не. Не. Не беше украинец. Само веднъж съм виждалукраинци във влак, бяха пияни и агресивни. Почти сигурен съм и да ми простиГоспод греха, ако все пак не съм прав, но почти сигурен съм, че това е новаклошарска схема за просене на пари.

Човекът беше достатъчно мил и с изражение на Човек, за да мудам някакви дребни пари, но не го направих. Възможно е да не съм прав, но неподкрепям измамата. Колкото и да е дребна. Каквато и човещинка да е. Не, необичам да ме мамят. На дребно както в случая или на много, много по-едро, вкаквото ни завличат българските управляващи и казионните медии.

Цветница е. Може би на празника си навлякох грях.

В Левски от подлеза – направо на пътя, по който ме поведеджипиеса.

Не проучвам целите си, но оттук-оттам винаги знам нещо затях.

От много време исках да видя градчето с училището на БачоКиро.

Прекрасен път за шосейкаджии. Има си и положителни иотрицателни денивилации, не са кой знае колко големи; очарователни са, защотопо това прекрасно шосе иначе ще си заспиш, докато въртиш педалите. Доживях дапохваля българско шосе.

Нямаше опасности. Разбира се, това е на границата на вица,когато иде реч за шосейно колоездене. Но толкова ведро пътуване не помня да съмимал.

Като видях табелата Павликени не можех да не се сетя заМаксим Генчев, а и за бившата ми съпруга. През седемгодишната ни връзка съм гопосещавал само веднъж, а преди това още веднъж – като войник в полагаем отпуск:за да я видя. Тогава все още само си пишехме. Писмата бяха хартиени. За третипът, пак за кратко съм бил с настоящата ми половинка и сина. Видяхме зоопарка ичакала, но друг път ще разказвам по-подробно, защо чакала е един от многотоживотински символи в семейството ни; разхожда ли се нощем из гробищата, а същотъй: вие ли или лае.

Този четвърти път, минах през Павликени още по-бързо. Целтами беше близката Бяла черква.

Защо?

Ами уникално място. Няма друго толкова малко място с толковамного музеи.

Бяла черква носи духа си.

Чувства се онова, което е било, въпреки…Печалта. Голяматапечал, прах на времето и разрухата.

Много е запазено от миналото, но си нямам представа колко езагубено.

Правени са и някакви опити за осъвременяване.

Вижда се, че са усвоявани пари, че някой се е трудил, но иче е направил колкото може и колкото му разрешават, а то не е особено много.

Църковната кула е била възстановена, както се вижда от надписитепо плочата напомняща паметна: от ротарианците.

Природо-научния музей, който е зад нея изглеждаше зловещозаради напуканите си стени, падналите мазилки с предупредителни надписи, че еопасна за живота близостта на сградата.

Това съкровище го поглъща забрава.

Първите ми мисли бяха за децата. За обикновените деца поцяла България. Деца, чиито родители нямат възможностите да ги пратят, че даучат в Космос, нито пък да броят милиони за да бъдат възпитавани от Калушевци идруги узурпатори на българската природа. Деца, които също имат необходимостта,интереса и будният ум; влечение към природните науки и това безценно наследствоби било полезно и за тях, но нещо се е случило.

Не соча никого като виновник.

Не ме интересува на национално ли е или на местно ниво.

Все пак Бяла черква е с пъти по-поддържан от десетки другиселища, които съм виждал. Не говоря за конкретна вина, а времена и нрави, коитосъсипват българския дух.

И като казах, че Бяла черква е с пъти по-поддържан отдесетки други селища – трябва да се види най „сладкото“ читалище, което савиждали очите ми: поне отвън прилича на обгрижвано от приказен ексцентрик.

С колоритната библиотека. С надписите: „селска любов“, „селскитруд“ и „труд“ и десетките плочи на имена на герои, които сочеха мястото катодом на всеки един от тях.

Няколко паметника наоколо и не, отказвам се да казвам точнабройка на имената изписани върху всичките паметни плочи, но са четирицифреночисло.

Малки магазинчета, останали от „онова време“,демонизираното, „лошото“, което помним като деца. Няма как да не се сетиш и за „друготовреме“ дето сме живели „братски“, съжителствали сме и какво още (?) на БачоКировата плоча си пише „обесен“, този млад човек, заминал си млад, посялтолкова дух в Бяла черква, колкото днес не може да се поддържа, нито севропейски средства, ни с ротариански дарения и всякакви други самомнителниорганизации, твърде доволни от малкото, което са постигнали, че да парадират снего.

Кръпки върху величието, пробудено от един пожертвал животаси за свободата човек.

Последното, на което се спрях беше училището, в което епреподавал. И завъртях яко педалите. На връщане забелязах, че е имало ивелопътека. Пак по някакъв проект; обрасла, забавна, но все пак – велопътека.

И тук започнах да импровизирам.

Не ми се връщаше по същия път до Левски, а да хвана влака отПавликени ми идеше твърде рано.

Първо ще се поразходя наоколо, а после ще хвана влака отПавликени. Реших.

Къде?

Няма да тръгвам повече без втори телефон или външна батерия.Китайския ми змей може да изкара две седмици с едно зареждане, но не и акоползва човек джипиеса му. Тогава батерията се изтощава за два-три часа.

Изключих навигацията и реших да се движа воден от табелите.

Първата ми хрумка беше Сухиндол, но на един разклон къмСухиндол реших да карам по другия път, който водеше към Върбовка.

Това име срещах за първи път и не ми говореше нищо.

И точно тук беше голямата ми награда.

Не знаех, че имало Античен керамичен център Павликени. Наняколко пъти видях табела с тази атракция, но не й обърнах внимание. По пътякъм Върбовка обаче реших да се отклоня към нея. Вече ми идеше много привлекателна…

Улучих и време. Пролетно. Разцъфнало. И…пусто.

Имаше само една спряна кола. По-късно видях и хората. Младосемейство. Той, тя и детето им.

Докато се разхождах из възстановките на антични работилниции снимах, шарех с поглед и се чувствах като в постапокалиптичен сюжет, чухнедалечни гласове. Видях администратора (ще го нарека така, че не знампозицията му) на аткракциона. Обясняваше им за възстановките, че са всяка първасъбота от септември. Заговорих се с него. Симпатичен човек, много емоционалноразказа за празниците. Каза, че посетителите също могат да облекат доспехи каторимски и тракийски войни и да участват във възстановката на битката.

 

Е, това е за мен. Пък се и пада преди рождения ми ден. Седмицапо-късно ще стана на 57, колкото един от отрицателните ми, но много любимигерои от „Ромфея“ – Ярей. Поне съм як колкото него, друг е въпросът, че той епо-смел и по-зъл.

Излязох отново по пътя към Върбовка. Чудих се какво ще търсяв това непознато село. И едва когато застанах под табелата и направих снимкатаосъзнах: това е красива поличба.

Точно на Връбница, в този разцъфнал ден и без да знам защостигнах до Върбовка.

После: отново към Павликени.

Подминаха ме колеги с шосейки. Поздравихме се. Разминах се сдруги. Изобщо – пътят е изглежда любим маршрут за шосейно колоездене.

Достатъчно емоции бях събрал и реших да се връщам.

Във влака пътувах с един одухотворен симпатяга на имеАлександър. Като разбра, че съм бил до Бяла черква, така се разприказва итолкова неща ми разказа, че разбрах, че почти нищо не съм видял от товапрелестно място.

Твърдо реших отново да го включа във велоразходките си.

Александър има планове някой ден да разработи това „туристическобогатство“ Бяла черква. Да кани училища, групи от различни градове.

Да направи, ако трябва заведения.

Не, не бяха блянове на приказлив човек; виждаше се, че емъж, който знае какво говори и знае как да го постигне.

Има надежди, докато все още има такива хора.