"Пукнатини", след премиерата още пиян от емоция
Истинските драми не се случват на фалшиви хора. И независимос какво се е фалшифицирал човек: с материално благосъстояние, семейна рутина,творчески или други социални успехи: отдолу носи истината си и е възможен,твърде възможен в живота на всеки онзи решителен и разтърсващ миг, когато сякашсе пробужда и тази истина започва да кърви и боли.
Те са четири обикновени жени, но са и четири престъпници.
Всяка от тях е отнела човешки живот. Не, никоя от тях не еурод, не е садист, не е роден престъпник или възпитан по улиците и бедняшкитеквартали звяр.
При тези жени е по-лошо, защото наистина са човеци. Човеци впълния смисъл на думата. От тези истински човеци, на които се случват иистинските драми.
Техният бит е сред по-истински, макар и едва ли всичкитолкова тежки, колкото тях четирите, престъпници. Донякъде са се разтворили всредата, но всяка е опазила част от себе си и в това: малкото и опазеното еистинската, открояваща се индивидуалност. И тя се разкрива в рамките на единсоциален бунт.
Социален?
Да. Така изглежда.
Те са шивачки. Прецакват ги с почивките, прецакват ги с възнагражденията.Има за какво да недоволстват. Има.
Средата, която живеят е несправедлива, несправедлива,несправедлива, но тя е фон.
При това почти невидим. Ти (т.е. зрителят) си част от този фон.
Ах, как обича и как умее да създава Надя Панчева (режисьорът)този ефект. В „4+1“ където героят е духът на Янаки Манасиев, се намираш в галерияили в създаваща чувство, че е галерия камерна зала. В „Олеана“, сякаш си встудентска аудитория. Границата салон-сцена; художествена условност-обективна реалноств нейните пиеси сякаш изчезват.
И тук, в най-социалната и най-болезнената драма, пропита свопли и суров реализъм си сякаш затворнически фон, по-точно: ти си онзи невидимводещ разпитите следовател, в какъвто въображението ни превръща винаги, когатосе гръмне някоя подобна медийна сензация. И искаме да сме там: да знаем всичко,да научим всичко и…да осъдим. Доста често.
Е, Надя Панчева ни дава тази възможност.
И с това ни превръща в част от онази среда, срещу която иматвсички причини да се бунтуват затворничките.
Да, но точно това, което заявяват ли е тяхната цел?
Не. Няма да кажа. Ако има категоричен отговор и го напишасега ще е спойлер. Като писател от всичко най-силно мразя спойлерите.
Ако няма категоричен отговор не искам да ти повлияя и съссвоето мнение.
Според мен бунтът е повече от социален. Има го социалниятмомент: тези жени трябва да бъдат чути. По-всичко от силно се нуждае демонът им(или ангелът им) от тези самопризнания.
От самото начало докрая се търси инициатора?
Възможно ли е да има такъв?
Ако има: сам знае ли го?
Докато гледах пиесата си припомних един епизод от детството.Били сме осми клас, т.е. било е 1984 (буквално, без препратката към Оруел)година.„Онова време“, дисциплината в училищата не беше същата каквато е днес.
В един прекрасен ден, кой знае защо ни хрумна „на всички“ даизбягаме за цял ден от часове. Имаше след това подобен разпит.
Кълняхме се, вярвахме, готови бяхме на всичко и това бешеистината за нас. Някак се разбра и наказаха „виновниците“. Дойде ми многонесправедливо, според мен всички го решихме.
След време „инициаторът“ си ми обясни в приятелски разговор,с усмивка, леко надменно (че ми отваря очите, а че аз съм наивен), но без никакволошо чувство, че наистина си е било точно така. Той и наказаното с него момиче,наистина разпалили събитието.
Минаха години. Сега не съм сигурен дали той не е наивният.
В тези бунтове всеки носи нещо от себе си. Всички вибриратна еднаква честота, затова се и получават.
Рядко го отнася най-виновния и никой не знае кой е. И изобщоима ли такъв.
Но общото е само повод да се разкрие частното.
Великолепната Надя Дердерян, която наскоро се превърна и въввсеобща българска любимка с ролята си в „Мамник“ от самото начало правивпечатление на твърде интелигентна, твърде емоционална и твърде богата нравствено,че да е в този затвор.
При това разбираме, че е отнела живот. Какво може да се еслучило?
Какво пък може да е сторила една медицинска сестра, че да есред убийците? (Милена Ерменкова)
А как може една майка да отнеме детски живот, без да е звяр!(Диана Ханджиева)
Защо приличащата най-много на агресивна престъпница сеоказва най-далече от това, което поведението й подсказва? (Мария Рушанова)
Реалистични ли са изобщо подобни образи?
О, да! Много реалистични!
И много разтърсващи!
Те са сред нас. Понякога стигат до затвори и лудници,понякога – не. Просто изчезват от живота ни. Потъват в морето от изживявания,оставяйки въпроси в подсъзнателното ни.
Как ли ще приключи този обречен бунт?
Има ли смисъл от такъв!
„Пукнатини“ трябва да се гледа.
