Хомо Фабер

Хомо Фабер by Max Frisch

My rating: 5 of 5 stars


С Валтер Фабер сме в съгласие по много теми от живота, науката и изкуството. Примерно, че не си забравяме атеизма при първата турбуленция в самолета. Тя няма да се отрази на математическото очакване самолетът да падне (нито колко хора ще пострадат при падането). Съгласни сме, че Луната е нищо повече от небесно тяло, което кръжи около Земята по законите на гравитацията. Като явление – интересно, но откъде-накъде – приключение (даже и ако ти се струва, че свети по-силно в пустинята след катастрофа със Супер Констелейшън). Също споделяме мнението, че човешката раждаемост и смъртност вървят в пакет. Или оставяш и двете в „божиите“ ръце, или ползваш прогреса на човешкото знание да регулира и двете. А не само смъртността.

Но … ако му бях стопроцентов съмишленик, нямаше да разбера за съществуването му, защото той никога не посягал към художествена литература. И щях да пропусна насладата на коментарите му на модерен технократ от XX век общо за света, за човешките отношения и личния му живот в частност. Примерно: „Смятам за щастие, че живея сам – по мое мнение единствената форма на съществуване на един мъж.“ „Не се ожених за Хана, която обичах, откъде накъде ще се женя за Айви. Но да се формулира това, без да звучи обидно, е ужасно трудно.“ „Понякога ми действаше на нервите като всички хора на изкуството, които се смятат за по висши или по-дълбоки натури, само защото не знаят какво е електричество.“ „От една страна Хана проявяваше склонност към комунизъм, а от друга – към мистика, за да не кажа към истерия.“ „Тя не разбира от кибернетика. Трябва да се обори човешката неприязън към машината!“ „Айви на английски означава бръшлян, и за мене това е обобщено име за всички жени.“ „Професията на инженера е една мъжка професия, ако не и единствената мъжка професия изобщо.“ „Като всички жени тя има склонност да говори за митовете така, както ние, хората на техниката, споменаваме например принципите на термодинамиката, тоест като за някакво физическо явление, което постоянно се потвърждава от опита.“ „Никога не съм допускал, че с филология или история на изкуството човек може да си изкарва хляба“.

Романът съществува като закачливо, но - предвещаващо трагедия, предизвикателство на принципите му. Без да бъдат отричани! Той се възхищава от изчислителната мощ на компютрите и от двигателната на параходите. И със задоволство ги сочи на баптиста, с когото случайно споделят маса за вечеря. Но точно продуктите на прогреса на науката и техниката (ако напишех „научно-технически прогрес“ бих се върнал директно в друга историческа и географска зона на разбирането за модерност, към която принадлежи собственото ми детство и юношество) го подвежда. Самолетите падат в пустинята; интензивното земеделие не намира почва в тропиците; форсираният двигател на новата алфа ромео руши нощния покой в Рим; съвременната медицина се проваля в елементарна диагноза. Всички случайности и съвпадения, на които е подложен, са напълно законни в теория на вероятностите. Вероятността в самолет над далечен континент да се запознаеш с брата на най-добрия си приятел от младостта, на параход да се влюбиш от пръв поглед в собствена дъщеря, за чието съществуване не подозираш, а на гръцки плаж да те ухапе змия, макар и пренебрежимо малка, съществува. И точно в нея е дяволът.

Една от най-важните страни в съществуването на Валтер Фабер като модерен човек е, че постоянно е на път. Но не се чувства пътешественик. Най-малко – в общоприетия смисъл на любознателен турист. Може няколко дни да седи заклещен без транспорт в затънтена далеч от всякакви пътища паланка в Мексико, ще търпи лепкавата жега и мухите, но и през ум няма да му мине да разгледа индианските старини в съседство. Но му минава да изкоментира с насмешка как артистичният по натура студент от Бостън, който се дразнел, че местните жители носели американска конфекция, снимал релефните изображения с въглен на оризова хартия вместо с фотоапарат, за да не ги умъртвял.

„Пътешествията, господа, са средновековна работа! Има вече комуникационни средства, които ни доставят целия свят вкъщи“ – ще заяви самодоволно и ще прати пътеписния жанр в същия кош, където вече е изхвърлил художествената литература. И точно тук го пресреща отново иронията на Макс Фриш. Защото освен драма, разказаната в първо лице лична история на г-н Хабер е точно пътепис. Който, макар и роден в досада, е много добър! Именно с алтернативността си.

Изгревът над Тоскана бива опоетизиран като … първите струи чугун в доменна пещ. В Италия не го интересуват музеите, а пътното строителство, новият модел на фиат, новата гара в Рим, скоростната мотриса Рапидо, пишещата машина Оливети. Скулптурите в Лувъра не представляват за него нищо друго освен предци на роботите. „Примитивните народи са се опитвали да победят смъртта, изобразявайки човешкото тяло, а ние – заменяйки го.“ В мексиканския град Кампече, който днес е в списъка на ЮНЕСКО (а Валтер Фабер работи точно за ЮНЕСКО) за световно културно наследство, забелязва единствено електрически стълбове, по които седят лешояди и само дебнат някое куче или магаре да пукне. Атина го е отнесла най-яко – "противен балкански град, провинция, едва ли не село … пущинаци, развалини, някаква пародия на столица" (Мене пък ме удря завист към време, когато на Миконос за $200 е можело да си купиш цяла къща, а не да си наемеш стая за една вечер; а на Аморгос даже и за $100!)

На другия полюс на пътешественическата емоция – е (дореволюционна) Хавана „Наоколо – само красиви хора. Любувам им се като на чуждоземни животни. Белите им зъби, проблясващи в полумрака, шоколадовите им рамене и ръце, техните очи и техният смях – затова, че се радват на живота, затова, че е краят на седмицата, за това, че са красиви …“

Но няма да е ревю на Хомо Фабер, ако го завърша на положителната нотка. В Хавана има и други: „Като си помисля за тяхната [на американските туристи] уродливост в сравнение с хора, като тези тук – розовата им кожа, напомняща пържена наденица, направо отвратителна; те живеят, защото има пеницилин, това е всичко; превземките им, че живеят щастливо, защото са американци, понеже са без задръжки, а всъщност са едни скоклести и шумни дангалаци“

Забележка към превода: изданието е от 1973, а джинсите още са „ковбойски панталони“



View all my reviews