Моите сноуборд върхове

Моите сноуборд върхове by Владимир Павлов

My rating: 4 of 5 stars


Най-после откривам търсеното с години доказателство, че кухият „крилат“ отговор на пионера на хималайския алпинизъм Джордж Мелъри на въпроса защо трябва да се катерят осемхилядници – защото са там – наистина е кух! А Владимир Павлов е открил правилния отговор, макар и да не го натъртва назидателно в пътеписа си: само заради усещането да се спускаш с плавни мазни завои по белия склон под завистливи погледи, но също - и аплодисменти с размахани пикели на пъплещите нагоре през редкия кислород по пъртината планинари, които си знаят, че ги чака и слизане пеша, си заслужава и идеята, и подготовката, и цената, и хъса да се изкачиш до върха на хималайски осемхилядник.

А късметът да уцелиш единственият подходящ ден през сезона за изкачване на връх Манаслу и да попаднеш сред най-добрата компания от непознати в една експедиционна група е безценен бонус. В началото си мислех да му намеря махна, че е попаднал в капана на пътеписите на база дневник да съдържат слой плява от актуална в момента, но безинтересна впоследствие битова информация. От рода на с какво точно фолио си е увил багажа. И колко пъти кой (поименно) е ходил по нужда къде. Но с течение на разказа ме убеди, че не съдържа нито една излишна или отместена от полагащото ѝ се място дума. Както не е направил и нито една излишна или отместена от полагащото ѝ се място стъпка по пътя към върха. Който, крайна цел за повечето, за Владимир е портал към Стихията му!

На култа към тази Стихия е посветена тази книга, увличаща читателя в някакво шеметно съчетание на бордъркрос и фрирайд със скокове през пудра, по улеи, стени, ребра и козирки!

Нито съм се качвал на осемхилядник (нито на шест и седемхилядник), нито съм стъпвал на сноуборд (още по-малко знам как да направя завой) нито ме е ритал кон в коляното, още преди да стигна до ледника, но светът на зимната висока планина, с потта на качване и вихъра на спускане, не ми е съвсем чужд и съм в състояние да съпреживея и хубавите, и прелестните, и … недотам прелестните моменти. Дърво и камък да се пука (а пластмаса направо да се троши) на открит хребет, например, съм изпитвал. Също и … руснаци да (се опитат да) убият преживяното в планината с махмурлук от евтин коняк. И да практикувам висш пилотаж на дипломатичност, за да се измъкна от компания иранци, без да си изнесъл със себе си снаха.

А по и около масива на Мон Блан даже си пресичаме пъртините! Образно казано. Разминаваме се с повече от 10 години. В монбланския пътепис, си признавам, че в обичайното ми амплоа на пешеходен турист без дъска на гърба ми беше по-интригуващо и забавно да чета как след изтощителен преход през пресечена (с ледникови креваси и сераци) местност осъзнали, че до входа на хижата ги чака и 30 метра скално катерене. Отколкото какво удоволствие им е доставило спускането от точката, под която вятърът позволил да си стъпят на дъските.

Множественото число е, защото на Мон Блан са двама! А в по-ранни експедиции са и повече. Което не винаги минава гладко. Колкото по-назад във времето са писани дневниците му (не са хронологични подредени, от което подборката само е спечелила!), толкова по-младежки е и езикът и … документираната емоция. Даже малко по-младежка, отколкото ми се струва, че реалната възраст предполага. На 25 години и аз се изнервях, ако не седна в първата кабинка на лифта или не хвана първата котвичка на влека сутринта. Ама на 35? Припряността и хъсът му са едновременно и благословия (успехът на поне две от разказаните експедиции се дължи именно на тях) и проклятие, що се отнася до хармонията сред група приятели. Надали щях лесно да му издържа в Иран, например. Където хем сам признава, че изкачването и спускането на връх Дамаванд (5670 м) „не представляват някакво велико постижение нито от гледна точка на планинарството, нито от тази на ските и сноубординга“, хем се изнервя и тълкува като липса на уважение желанието на приятелите му да преживеят Иран и сред големия град. Но бързо му минава. Заради гостоприемството и сърдечността на иранците. И защото „понякога, даже твърде често, добре предвиденият и планиран живот е твърде скучен, а неизвестността крие много изненади и нови позитивни преживявания“. Самоделен басейн с гореща минерална вода в мазето на вилата на хазяина, си мисля, че е един добър пример.

И със всяко следващо начинание стига до очевидния извод, че ако това е твоята Стихия, за която един ден ще разкажеш вдъхновено и на нас, и на сина си, следвай я сам.
Пък, ако имаш късмет, може да попаднеш на някого, който да дава повече зор и от тебе, така че да изглеждаш хрисим и сдържан. Като руснака Павел в лагера над … гробището на Ленин. Не беше ли мавзолей? (Извинявам се, за нескопосаната изява на безвкусен черен хумор, но беше неустоимо).

А за финал на ревюто, ми се струва най-правилно да му дам лично думата да отговори на въпроса към Мелъри. В есето си за връх Тодорка, по чиито склонове, обобщава сам за финал, че се е изградил какъвто е:

„Аз така и не знам някога да съм слязъл отгоре и да не ми е харесало! Не отивам само за едното спускане, аз съм там за цялостното изживяване в планината – за изкачването, за усилията, за гледките и красотите, за преценката и избора на линия … и в крайна сметка за черешката на тортата – спускането! Но дори то да не е като в най-хубавите дни, всичко останало си седи в мене и пак съм щастлив!“




View all my reviews