Бяло сухо време

A Dry White Season by André Brink

My rating: 4 of 5 stars


Животът на черните има значение. Южна Африка, втората половина на 1970-те. На пръв поглед книгата е точно за това. Гимназистът Джонатан Нгубене умира при размириците в Совето – когато белите сили на реда откриват огън срещу спонтанна ученическа манифестация против налагането на езика африканс за единствен език на обучение в училищата за черни. Баща му Гордън Нгубене – градинар и разсилен в училище за бели – тръгва на своя лична мисия да разбере точно какво се е случило. Дали е сред застреляните на самите протести (което е официалната версия) или е загинал впоследствие в ареста. Тялото е погребано служебно, защото „не е било потърсено и разпознато“. И докато задава въпросите, на които търси отговори, самият Гордън е арестуван от Държавна сигурност и не излиза жив от предварителния арест.

И тук на сцената се явява главният герой, Бен Дю Тойт, бял учител в училище за бели, на чийто живот дали е от значение и за кого и защо е посветен романът. Умира още в пролога. Сгазен от кола. Следва ретроспекция за последната година от живота му по събирани от него в тайник дневници, материали и свидетелства.

В американския филм по книгата се вижда точно кой кара колата убиец, което не е съвсем коректно спрямо автора, оставил вратичка за съмнение. Или за символична генерализация. Когато съм чел книга и гледал филм по нея, трудно се сдържам да не потърся несъответствията. Това, че филмът е американски е, за съжаление, едно от най-големите. Въпреки брилянтните изпълнения на Доналд Съдърленд в главната роля и Марлон Брандо – в поддържащата на либерално настроения адвокат с английски произход, се губи един културен пласт. През който именно е забит пръстът в южноафриканската рана. Защото романът не е само за бели срещу черни, както го е разбрала и адаптирала за екран режисьорката от Мартиника Южан Палси десет години по-късно. А за кои бели срещу кои бели. Или по-точно – кой бял срещу кои бели. Бен дю Тойт срещу племето си. Племето африканери. Което е и най-голямата драма и същевременно - заслуга - на Андре Бринк като южноафрикански писател. Че е от същото племе, а заема позиция, която би се толерирала като просто досадна, ако е застъпена от външни хора, като нобелистката Надин Гордимър. Но отвътре граничи с предателство.

В началото героят сам не е наясно срещу кого играе. Искрено разчита, че е станала някаква грешка, която елементарна проверка ще коригира през безупречно честната като фундаментална протестантска ценност съдебна система на расово сегрегираната република. В неговия граден от детинство мисловен свят, който тепърва ще се пропуква от прозрения, колкото е естествено всеки черен да е слуга, толкова е естествено този слуга да се радва на същата справедливост пред закона като белия господар.

Но се оказва, че не е точно така. И той тръгва по пътя на едно драматично и болезнено за всички, с които влиза в контакт по пътя си, търсене с кого всъщност е в конфликт. В най-добрия случай би се оказало, че е конкретен индивид с полицейска значка, подценил (или напротив – съвсем точно преценил) силите си в единоборство с човек от значително по-ниска теглова категория в тесноват затворен ринг с решетки вместо въжета. В най-лошия е цялото общество без значение от раса, включително по-избухливите черни жители на Совето, на които малко им трябва да го погнат с ножове и павета; по-практичните от тях, които пробват да изклинчат някаква друга услуга, ако така и така се е писал доброволец да „помага на черни“ (да ме беше питал, и аз щях да му подскажа за тоя феномен); меркантилните англоезични бели, които не изпитват чувство за вина за режима на расова дискриминация и нямат скрупули да се възползват от конфликта като добър бизнес даже в съда.

Наистина – освен съпротивление, той намира и някаква морална подкрепа, даже до степен на интимност и в тези среди. Но никога сред собствените си племе. Освен от сина си, все още чист в сърцето хлапак. Но дори и симпатизиращите му не му спестяват присъдата. В лицето на възрастния професор, любител на открити пространства и планински преходи (доколкото Махалисберх в Трансваал може изобщо да мине за планина): За да оцелее, особено в Африка, рано или късно всеки се връща в собствения си лагер. Примерът е с германски заселници - военнопленници от Югозападна Африка (днес – Намибия). Освен ако сам за себе си не е решил, че каузата му вече не оправдава почтено оцеляване. А достигане до горчивата истина защо между двама от своите – един уважаван учител и един долнопробен бияч – племето решава да отхвърли учителя. Не само от страх от „черната“ (swart gevaar, афр.) и „ червената“ (rooi gevaar, афр.) заплаха срещу географски и демографски изолираната си общност в разгара на Студената война и то непосредствено след сриването на последните останки на европейска, конкретно – португалска, колониална власт на континента.

А и от едно не особено почтено разбиране за полагаема му се историческа привилегия: Ние век и половина бяхме потискано като рая мнозинство (от англичаните), сега тъкмо сме установили наша „национална“ (разбирай – племенна) власт над друго мнозинство (черните), как пък няма да вземем да им я дадем или да я поделим.



View all my reviews