На изток от Запада

На изток от Запада by Miroslav Penkov

My rating: 3 of 5 stars


Да се положи границата между Изтока и Запада по река Тимок и да се вмести Запада в Белград е само по себе си достатъчно оригинална идея, за да хареса човек разказите на Мирослав Пенков. Но … кой човек и кои точно разкази. Имам чувството, че пишейки за две различни публики – родна и световна – е на ръба да попадне в капан на не(до)разбиране и от двете. Защото се опитва да отговаря на различни очаквания. Особено в разказите, в които темата е за мечите срещу реалността на българската емиграция в Америка в края на XX и началото на XXI век. Ето, на Салман Рашди му е харесал най-нелепият от българска гледна точка разказ по темата за изтока и запада. За купуването на Ленин. Като нелепица не е покупката на мумията на съвременен онлайн аукцион – това е един симпатичен като идея за разказ абсурд – а, че се вменява като реално съществувал у цяло поколение в България някакъв безрезервен култ точно към Ленин. Остава впечатлението, че българският соц присъства в разказите на родения 1982-ра писател по минали през пращят телефон чужди разкази и лични предположения, повлияни от каквото е слушал и чел за комунизма … на запад. Не знам дали е признак на остаряване, че когато чета нещо за епоха, на която съм съвременник, се дразня и на най-дребните грешки. Примерно, че във вестника властите се хвалели с „откриване на работни места“. Как пък не. Работни места се откриваха (или по-често – закриваха) при капитализма. При социализма бяха даденост (от Партията). За други неща, признавам, че макар и да съм бил съвременник, не съм бил пряк свидетел и четох с интерес какво Мирослав Пенков е проучил и разказал. Визирам така наречения Възродителен процес. Но пак го приемам с едно наум. Без да имам рационално обяснение защо тогава приемам като чиста монета подробностите за живота през по-ранни епохи (1870-те, 1920-те) у Милен Русков например. Някои автори просто успяват да бъдат по-убедителни. Както и самият Мирослав Пенков – в разказите, в които героите са от неговото поколение и на събитията (примерно протестите след падането на Виденов) е бил лично свидетел. Или участник. За разлика от Салман Рушди аз за най-добър отличавам точно този разказ, по който излезе и филм – „Снимка с Юки“. Но докато на филма му личеше, че за да се получи пълнометражен, сценарият е натоварен с прекалено много размиващ посланието пълнеж, разказът изведнъж ми се стори прекалено олекотен. Включително кулминацията със снимката, която доброто кино има предимството на по-изразителни средства да изобрази от писания текст. Финалът е отворен за размисъл, без да оставя достатъчно стимул за размисъл. Да влиза следващият. Разказ.



View all my reviews