Българинът по света в началото на ХХ век

Българинът по света в началото на ХХ век by Румяна Пенчева

My rating: 4 of 5 stars


Сборник български пътеписи от периода 1903-1907. Да не си мислим, че този жанр за периода започва с Вазов и свършва с Алеко.

Първият от четиримата подбрани автори, Данил С. Русевски, е младеж, завършил в Бостън, който си намерил работа за две години учител на Хаваите през ранните 1890-те. Десетина години по-късно публикува впечатленията си. Материалът съдържа прецизна, без да е суха, информативна справка за историята и икономиката на архипелага. Любимият ми коментар е, че хавайчани не били диваци, а само варвари. Обяснението е, че са си имали цивилизация и социална структура с касти, при това - развила се без основни за останалия свят ресурси като житни култури и домашни животни. Просто са изостанали. Но в края на XIX век си живеели разкошно. Всичката физическа работа давали на китайците, а умната – на европейците. За тях оставало да късат банани, да седят по плажа, да се кичат с цветя и да играят традиционния танц хула, който „не се различава никак от играта на кючеците по нас“. А това, което той като учител можел да прави всеки ден след часовете, било да яхнел коня към плажа Уайкики или кратерите Пънч Боул и Даймънд Хед. Училището било в имението Бишоп в Хонолулу. Най-пътеписният момент е лятната ваканция на остров Хавай (пътували с цял параход пълен със срамно разголени и смърдящи японски гастарбайтери), където се е качил да му се вземе дъхът от постоянно активния вулкан Килауеа. У този образ виждам себе си или свои връстници, 100 години по-рано, почерпили благата на пътешестването при аналогичен на нашия етап на отварянето на страната и присъединяването ѝ към свободния свят.

В следващия материал срещаме другия (анти)герой на същите процеси, когото можем да срещнем в аналогична ситуация с аналогично отношение към нея и в края на XX век. Мрънкащият от неудовлетворение гурбетчия. Разликата е, че вместо да работи в чугунена фабрика в Спаровспоант (на картата е Sparrows Point), неговият духовен последовател най-вероятно щеше да се вмести в интернет-форумното клише за миене на чинии. Христо Н. Соколов от Велес се подвежда по рекламата за организирана емиграция в Щатите през белградска агенция. И не му понася. Пътеписът му е един подробен списък неудачи и случаи на експлоатация от страна на цяла верига експлоататори на добродушното и неуко световно славянство, което не знае цените и езиците по широкия свят. Като драмата му не е толкова в надценката на всевъзможни такси, билети и купони в кройцери, а в нагласата му да не излиза от профила на гурбетчия с обратен билет в свят, чийто изключителен фундамент на успех е имиграцията. От повече от едно поколения. Единственият абзац, лишен от оплакване в целия материал е за бялата негритянка (дъщеря на негърка и бял, sic), която е по-хубава от самите англичанки. „Има тънка и събрана кожа, която представлява нещо чудно, удивително и най-красиво“.

Следващият пътепис спазва всички правила на жанра. Дело е на човек, Ради В. Радев, който си изкарва хляба с писменото слово и гледа на непознати светове като страничен наблюдател, като ги обикаля именно с тази цел. Маршрутът е до Източна Африка през Египет, но сборникът няма нужният капацитет да го поеме целия. Очевидно няколко глави липсват. Цитират се срещите със случайни спътници по корабите, треновете и на разходка; намигва се романтично тук и там; предават се емоциите на видяното като историческо наследтсво и съвременна култура; не се спестяват политически коментари и прогнози за международни сътресения в обозримо бъдеще. Епохата е такава, че оставя впечатление, че Северна Африка е в един необратим в цивилизационен план процес на европеизиране.

А в последният Антон Бозуков пътува от Владивосток за Япония точно след руско-японската война. На едно място туристите и търговците даже ги вземат за военнопленници. Те пък имат предразсъдици за гейшите. Набива ни в съзнанието как по ред, дисциплина и ефективност най-далечното японско племе превъзхожда европейското и материално по-обезпечено българско. Освен за селскостопанските методи, които са му стихия, прави нелицеприятни сравнения как за 30 години след отварянето на страната ни и присъединяването ѝ към свободния свят са успели да се разкапят и последните пътища прокарани през турското време.



View all my reviews