Палми в снега

Палми в снега by Luz Gabás

My rating: 3 of 5 stars


Че Испания през XX век е разполагала със своя колония в доминирания от Англия, Франция, Португалия и Белгия континент се възприема като куриозен факт дори в самата Испания. Което е и една от темите в романа. Чувството на отхвърленост и липсата на съпричастност. Още по-куриозно е как в някакъв момент в края на 1960-те франкистката власт си играе с такава демокрация в задморската си, новопризната за независима, провинция, за каквато не би дала и да се помисли в самата Испания. Разбира се, веднъж издигнато новото знаме, за никаква демокрация и в Екваториална Гвинея не е можело да стане и дума. Най-малко при режима на първия президент Масиас – архетипният жесток, самовлюбен, параноичен и същевременно – тотално незаинтересован за развитието и качеството на живот в падналата му се държава африкански диктатор. Което изобщо не се е разбирало от копнелите за човешко уважение и равноправие негови съвременници, не видели в живота си по-лошо от камшика и [нецензурно с три букви] на белите господари. Друг куриозен факт, изведен като основна тема, е, че от всички испанци, планинците от най-снежните най-отдалечени долини в Пиренеите, където и езикът е различен, са били гръбнакът на какаовата индустрия в колонията. С който край авторката очевидно има силна кръвна, емоционална, а и политическа връзка, предвид участието и в местното самоуправление през 2010-те. Романът е структуриран като любовна драма на бял мъж и черна жена, живели в бурно време, когато един обществен модел дава път на друг, не без противопоставяне, и в колонията, и в метрополията, но и на двете места няма място за приказен край. Разказана от съвременна европейска гледна точка, за която едно свободно, хуманно и оттам – съзидателно и гледащо в бъдещето - многорасово общество без тесногръди предразсъдъци и изкуствени бариери се приема за желана и постигната даденост. Но макар и - многословна, поетична (на испански, “пасолобински”, пичинглиш и буби) и дълбоко сантиментална – централната романтична линия не е причината за съществуването на този роман. И Екваториална Гвинея, и в частност – остров Фернандо По/Биоко, не е фон. Екваториална Гвинея е главният герой. И Пиренейската долина - поддържащият. А всеки един от персонажите, от сравнително пълнокръвните Килиан и Бисила до епизодиците Дик, Пао и Нелсън, са тук, за да представят някакъв профил на етнически произход, социално положение, занимание, поведение, етично и политическо мислене, с които в поредица от взаимно свързани ситуации да се илюстрира цялото разнообразите на живота при късния испански колониализъм в Африка. И отпечатъка, оставил върху няколко поколения испанци и африканци след предизвестения му и мъчителен за много от участниците край. Заради което го изчетох и до край. Защото, признавам си,„кой е бащата“ винаги ми е било по-досадна съспенс постановка от „кой е убиецът“.



View all my reviews