Африкански бележник

Африкански бележник by Валери Петров

My rating: 3 of 5 stars


Давам си сметка, че за тоя маршрут – през Египет за Източна (и оттам – евентуално за Южна) Африка съм чел най-много пътеписи. А и съм го минавал, макар и не наведнъж. Какво повече мога да очаквам да науча от бележките на Валери Петров от 1962. На него със сигурност му е по-интересно архитектурното наследство на Древен Египет, което не се е променило значително нито през последните 50 години, нито предишните 5050. А на мене ми е интересно как точно е изглеждал Египет в бурните години на сваляне на монархията (крал Фарук е: а/ дебел сладострастен тъпак; б/ сладострастен и тъп дебелак; в/ тъп и дебел сладострастник; г/ всички изброени) и през десетилетието на деколонизация на Африка и ориентирането на самия Египет към Източния блок. Най-малкото за идеи по практиката на национализация. И за заеми за грандиозни хидросъоръжения по течението на най-дългата река в света. И какви точно са били нормите на социалистическия реализъм в жанра пътепис. Положителен герой на епохата, например, е един Мохамед, който не им взел нито пиастра хонорар, още по-малко – бакшиш, да ги разведе по гробниците, само като разбрал, че идват от социалистическа България. Което като тип поведение надделява над по-дребнавите ретроградни реакции на хора, обръщащи повече внимание на бащиното израилтянско име на писателя турист в паспорта му, отколкото на сърпа и чука на герба на народната република. Нормата очевидно изисква похвала на „непресторените, малко грубички може би, но затова пък дошли направо от народа и изпратени да работят в една страна, за която в тяхното село хората не са и сънували“ български служители на дипломатическия фронт. Е, нищо, че мислите им са насочени приоритетно как до деня на отзоваването да спестим пари от командировъчни за лека кола. За сравнение според свидетелства от първа ръка, 50 години по-късно приоритетите на част от над 200-те български служители на дипломатическия фронт в Брюксел по време на Председателството са били към уплътняване на полагащата им се квота 200 кг безплатен багаж с фаянсови плочки.

Но ... ето че трябваше да разтворя поета Валери Петров, за да оживеят пред мене картините от стените на древните гробници. И да изгреят като ренесансов порив в закостенялата догма мимолетните реформи на мислене и изразяване при фараона Ехнатон. За съжаление му е трудно да излезе от опростенческите рамки на собствената си марксистка догма, че единственият смисъл на просъществувала 3000 години обществена система, видяла периоди на небивали никъде по земното кълбо икономическо благополучие и културен разцвет, е бил да обслужва поддържани от лукави жреци фараони потисници, срещу угнетена маса, включваща всички останали от робите през селяните до художниците и ваятелите.

Още в увода на главата за Судан смяната на властта на ген. Абуд се споменава в контекст на борбата между прогресивните сили и неоколониалната реакция. Тук вече е стъпил на здрави класови позиции във всичките си коментари. Англичаните са лошите във всяка историческа или съвременна ситуация. Защо са воювали срещу националния герой, самонарекъл се Махди? Защо са вкарали северен и южен Судан в една държава? Защо са се престрували, че управляват в кондоминиум с Египет, а сами са вземали решения? Защо и до ден днешен поддържат училища? Вярно, още няма судански, ама! Единственото по-лошо училище от английското е италианското католическо, в което даже му се похвалили, че всички преподаватели били бели. Вярно, че много хора, включително Валери Петров, са посветили младостта си на левите и крайно левите идеи, възприемайки ги за единствено възможно прогресивни. Но толкова ли не се усеща колко безумно до комичност звучат някои от тях отстрани. В една от провинциите основният поминък била някаква смола. И той попаднал на търг, на който изкупвачи (от експлоататорски западни компании, разбира се) наддавали за продукцията. Търг. Пазарен механизъм в най-чист вид! А неговият коментар е: Ама суданци, вие не осъзнавате ли, че това е вашата смола? Като че ли са я добивали да си я дъвчат, а не да си изхранват семействата, продавайки я. Е, разбира се, ако Държавата им я вземе и Тя проведе търга, а после разпредели оборота целесъобразно ще е много по-добре. Хайде да си поговорим пак след 30 години по тоя въпрос. В Судан даже и за пирамидите им, единственото по-сериозно културно наследство, което за всеки пътешественик изглежда по-мистично и екзотично от египетското, защото е изолирано далеч в пустинята, се изказва снизходително. И продължава на юг.

За негов потрес чиновниците към ЮНЕСКО в Танганайка се оказват всичките англичани. И се отнасят към него с англоцентричните си стереотипи. А той към тях – с марксистко-живковските. Тържество на "априлската линия" е един коментар за перспективите пред управлението на Джулиъс Ниерере. Че еднопартийно е добре, но еднолично – не. Но по въпросите за колониализма и особено – за робството - вече имаме допирни точки. Въпреки че да се мерят отминали епохи със съвременен аршин, често е чисто лицемерие. Да, Западът е узрял за идеята, че търговията с роби и експлоатацията на труда им е порочна практика. Но чак през XIX век. Да съдим със задна дата нравите отпреди това е отстъпление от рационалността. По-интересно е какво наблюдава в своя ден. В Танганайка вече започва да осъзнава, че рефренът „ама аз съм ваш бял приятел от държава, в която не бием (и никога не сме били) негрите“ не среща разбиране. За тях той е белият буана (ефенди, тур.) Петров, от същото тесто като англичанката Партридж. И трудно го възприемат като алтруист благодетел. А той - тях, че може би не си търсят нови благодетели. Неговите собствени отношения към англичаните се затоплят, като постепенно започва да ги разбира. Като същевременно си подобрява английския. От книга с упадъчна поезия, така увлякла лазилата по нея муха, че паякът я изял. Още малко усилие и току виж достигнал ниво да преведе целия Шекспир! Една бележка за американско семейство обаче се чудя как е минала през цензурата. Че си станали взаимно искрено симпатични, но се страхувал от невидимата стена на политическите различия и се въздържал от по-голяма близост.

Попада в Танганайка, вероятно – планирано, точно по време предаването на властта, вдигането на новия флаг и отпътуването на британския губернатор. Когато всички други европейци и индийци, които са имали бизнес остават. Business as usual. В разказа му по-нататък се явяват и масаите, и туристите на сафари и обитателите на резерватите Серенгети. Четейки това 50 години по-късно, може да ни е скучно, предвид че вече и българските туристически форуми по социалните мрежи преливат със снимки на жирафи и лъвове. Но през 1960-те колко други български пътеписи на тази тема са излизали? Забавна е забележката му след разговор за Хемингуей. Как можело да се обясни влечението му към лова. Не си представял изобщо писател с пушка да избива животни. Бедна му е била фантазията кое хоби ще спечели сърцата на най-старшите членове на Съюза на българските писатели от няколко години по-късно поне до края на соца. А първото издание на африканския бележник е точно от тяхното съюзно издателство.

В Занзибар вече ми стана откровено интересно, защото е попаднал в много точен момент – краткия интервал време след независимостта и преди революцията и изгонването на индийците, арабите и ширазите. Може да е протъркал рамене с Фреди Мъркюри или родителите му в някой тесен сокак, но да не ги е разпознал. Вместо това вменява собствената си носталгия по родината и напиращото усещане за самотност на семейството поляци, държащи бар Аладин.

В Уганда също ходи по националните паркове и природни спектакли по горното течение на Нил като големите африкански езера (бъкащи от хипопотами), водопада Мърчинсън и Лунните планини Рувензори. Описва странни растения, животни, местни носии и бит. Но екзотиката не му е от първостепенен интерес. Нито за мене – предвид, че по негови собствено признания – човек бързо свиква с нея и престава да му прави впечатление. Вярно, за мене не е са от особен интерес и наблюденията му върху начинаещите опити за европейски стил литература и съвременно африканско изобразително изкуство. Нито за поезията на суахили. Мисля си как той критикува империалистите, че са опитали да наложат насила на африканците своите обществени и културни ценности, а неговото социалистическо очакване е сега, като са свободни, сами да стигнат до същата цел. Обаче в Уганда, по-богата от Танганайка страна с поне едно историческо племенно царство с династически традиции и авторитет, той среща точно тези междуплеменни и междурелигиозни търкания, които Джулиъс Ниерере е на път да потуши в Танганайка. Трибализмът и сектантството на фона на залязващ колониализъм му се разкриват с целия си блясък. А и по трудния начин осъзнава, че „агенти на Москва“ не са нужни нито на едното, нито на другото, и на няколко места едва не си изпросва боя (или не си признава, че си го е изпросил). За негов късмет, добър или лош, в Уганда е пристигнал десетина година, преди тия процеси да се доразвият и да стане наистина интересно. В циничния смисъл. При Иди Амин.



View all my reviews