Зора

Тъмносивият мрак повлече търбуха си над покривите на небостъргачите в Ла Финка, оттегляйки се от бараките, които изграждаха жалкото подобие на град. По тъмните все още, забутани улички притичваха плъхове, следвани от изгладнели орди дечурлига. Котки отдавна нямаше - бяха изядени първи, заради навиците си на домашни любимци. Малкото, които бяха останали, бяха подивели и се бяха изнесли извън рамките на града, където имаха по-голям шанс да оцелеят, макар и на границата на гладна смърт.      В малка задънена уличка, върху кофи за боклук, в които отдавна нямаше нищо, което да си заслужава да се спомене, седеше огромен плъх. Проскубаната му козина беше опадала на места - резултат от радиация, проказа или просто от битки с други улични плъхове. Той подуши парченцето мърляво вмирисано месо, озовало се кой знае как на капака на кофите. Инстинктът му крещеше да бяга, но стомахът бе поел юздите. Беше третата нощ без трохичка за хапване. Така че плъхът вдигна сиренето с лапичките си - беше толкова миниатюрно, че изобщо не би си заслужавало усилието - и в други времена, например, когато беше избухнала голямата чумна епидемия, плъхът не би му обърнал внимание. Но напоследък беше кротко - нямаше епидемии, нямаше убийства... Тоест убийства имаше, но до момента, в който плъховете се докопаха до трупа, от него не беше останало нищо годно за ядене... дори за плъх. Така че плъхът пренебрегна вековния си инстинкт и вдигна малкото мизерно парченце. Чу се удар, изцвърчаване и кръв и парченца мозък оплискаха стената до кофите за боклук.     От сенките се измъкна малко момиченце, може би десетгодишно. Беше рошаво и мърляво, облечено в чувал с прорязани дупки за ръкави и бие. Превързана през кръста му с парче въже, в което беше затъкнат огромен нож, своеобразната туника стигаше до коленцата на детето - целите в струпеи и рани. То взе още потръпващото телце на плъха и започна да го дере с опитни движения, прикрито зад огромните кофи. Ослушваше се и беше нащрек. Когато чу зад гърба си стъпки, се обърна, оголило зъбки и стиснало огромния, покрит с кръв и остатъци от козина нож. Като видя кой е, отпусна ножа и рече:     - Какво искаш!     Новодошлият - дръгливо петнадесетгодишно момче - приклекна на метър от нея и отвърна:     - Изпратиха ме майка и татко. Да те пазя.      Без да отговори, тя довърши дрането, отряза си парче месо, още топло и кърваво и се захвана да го дъвче досущ като някой малък койот. Огънят щеше да привлече прекалено много хищници. След няколко хапки обаче изръмжа недоволно и метна една мръвка на брат си. Все така ставаше - тя ловуваше, а те ядяха. Всичките й седем братя, все по-големи от нея, бяха търтеи. За нищо не ставаха.      Момиченцето погледна небето - бяха избледнели няколкото жалки звезди, които все пак пробиваха дебелия мазен смог, покриващ цялата планета. По това време, помисли си тя, майка й вече бе взела дрогата си, а баща й послушно бе застанал на входа на палатката, за да пази вътре да не влиза повече от един мъж, и да събира парите.      Това щеше да я чака и нея. В семейството й отдавна се говореше за ритуала - след първата й кръв някой щеше да плати три хиляди кредита - колкото струваше жалката им барака - за да вземе Зората й. От там на сетне майка и дъщеря щяха да работят легло до легло, за доброто на семейството.      Да имаш дъщеря беше много важно, това им беше обяснено още от малки. Всичките й братя, дори най-малкият, който беше само на пет, знаеха, че трябва да пазят сестра си с цената на живота си, защото тя се предполагаше да поеме работата от майка им и да продължи да издържа клана. Ако някое от момчетата успееше да си намери жена, която да го хареса и да си го избере за Повелител, от там на сетне въпросният брат преставаше да е тяхна грижа и се оправяше, както намери за добре.     Тъй че още от най-ранна възраст момиченцето беше научило какво е да си охраняван почти толкова строго, колкото чувал с брашно.     Всъщност цялата тази история беше излишна - тя самата не би допуснала да й се случи нещо. Още помнеше преди време старата къща с вити стълбища, в която бяха попаднали с най-добрата й приятелка - Дру. Бяха обиколили всичките пет етажа, бяха отваряли сандъци и шкафове с надеждата да намерят ядене или нещо, което може да се продаде... Когато установиха, че няма нищо подобно, заиграха се сред руините. На Дру й хрумна безумната идея да се пързалят по парапета надолу...     Момиченцето още помнеше ръждивия пирон, викът от болка на Дру... И после приятелката й бе предадена на Пророците - защото бе загубила Зората си и вече не беше годна за нищо...     Седмица след това, когато шествието на Погубените беше минало през града за назидание на всички, отново я видя. Беше се превърнала в лигавещо се, тресящо се същество, което не можеше да задържа урина и фекалии. Усети отново миризмата, която се разнасяше от малкото слабичко телце на приятелката й. Погълнатото месо тръгна обратно нагоре към гърлото й.     - Защо се довлече - попита момиченцето, отхвърляйки спомена за Дру.     - Аз... Да те пазя. Нали не искаш нещо да се случи и да се озовеш при Пророците?     Пророците, казваха, владеят сили. Сили по-черни и по-страшни от мрака, който се спускаше над всички им. Във всяко отверстие от тялото ти завираха неща, говореше се. Под ноктите, в ануса, под клепачите... Часове наред те разкъсваха тялото ти на парченца, малко по малко, слушаха стоновете ти и пиеха болката... А на следващия ден се събуждаш здрав и цял... Само споменът оставаше, споменът за хилядите нокти, раздиращи плътта ти... И всичко започваше отначало. Докато накрая гледката на новия ден, който разцъфва над опустошените мизерни бараки и над небостъргачите, в който се приютяваха Пророците, те караше да губиш ума си.     - Върви си - с досада произнесе момиченцето и задъвка последното парче месо. - Не си ми нужен.     - Не мога - отвърна брат й и преглътна сухо. - Гладен съм.     Момиченцето въздъхна и му хвърли оголения скелет на плъха. Момчето се зае да чупи костите и да смуче мозъка от тях с такова усърдие, че на момиченцето й дожаля. Без обаче да се замисля, тя се обърна и тихо като сянка изчезна сред отломките. Не обичаше да дели храна с никого, било то с нейната собствена кръв.     Идеята за отдаване на Зората й не я вълнуваше особено. Така се правеше, да, но все пак дотогава имаше още време. На повечето момичета първата им кръв се появяваше на петнайсет. А дотогава имаше цяла вечност.      Момиченцето реши да отиде до любимото си място - оградата край небостъргачите. На едно място в източния край на Ла Финка оградата беше изкривена от вековния скребър, пуснал корени от двете й страни и оплел мрежата в смъртоносната си хватка. Там, сред тревите и отровните дървета, растеше дърво с малки кръгли и остри на вкус плодове. Станис, най-големия й брат, й беше казал, че едно време са ги наричали круша.      Там, на това място, което само тя знаеше, дървото беше родило два плода. Момиченцето беше изяло единия още зелен преди седмици - твърда, сочна и леко кисела, крушата й се беше сторила най-превъзходното нещо на този свят. Беше си оставило втория плод с надеждата да стане по-сладък, макар че липсата на вода и слънце едва ли щеше да помогне кой знае колко...      Момиченцето реши, че е време да откъсне и изяде крушата. Ако почакаше още малко, рискуваше някой хитрец да се заблуди там и да я намери... А това тя не можеше да позволи. Зад гърба си във все още сумрачната уличка чу как брат й започва да вика:     - Кора! Кора! Къде изчезна, Пророците те взели, малко изчадие! Върни се...     Кора се отдалечи, ловка като котка.
******
      Пътека нямаше - момиченцето се промъкваше през останки от разни машини, боклук и сиви храсти офика, чиито изродени от радиацията и киселинните дъждове клони стърчаха протегнати към обагреното в червено небе. От тях стърчаха мутирали отровни шипове.      Кора се прокрадваше внимателно покрай тях, без да ги докосва. Като змийче се провираше през ръждясалите железа, не изпускайки от поглед някаква известна само на нея пътека. Близо седмица, откакто бе стъпвала за последен път в тази посока - и внимаваше много. Смъртта не беше най-лошата възможна участ, това го знаеше от тригодишна.      На върха на едно възвишение Кора се притаи зад огромен гъсталак от ръждясали арматурни железа, пластмасови листове и почернели бъзови храсти. Приклекна, наклонила глава като птиче към онази страна на лицето й, украсена със спомена от едра шарка.      Пред очите й се простираше малка падина, единият край на която граничеше с висока ограда. Скребърът беше впримчил мрежата в смъртоносната си схватка, но никой не смяташе за нужно да я спаси. В крайна сметка желаещи да се напъхат в ръцете на Пророците нямаше. Отвъд оградата беше пораснала млада круша. Сивите й листа едвам се подаваха над металната мрежа. От мястото, където се бе притаила Кора, не се виждаше плодът, но тя знаеше, че е там. Никой не смееше да се приближава толкова до Ла Финка. Да не говорим да прескача оградата. Кора обаче не беше преживяла случайно първите десет години от живота си. Инстинктите й на малко животинче бяха безпогрешни и точно в момента й казваха да се прикрие, ако й е мил живота.      Остана там много време, тъкмо започваше да се схваща, и реши да се поразкърши, когато чу шум. Замръзна отново. От тревата изпълзяха трима мъже. Бяха опърпани и мръсни, с дрехи, висящи на парцали, и коси и бради, немити от векове. Сигурно бяха скитници, от тези, дето дори в Бараките не биха ги допуснали.       Кора се сви още по-навътре в убежището си и замря, тихичка като мишле. Безпогрешно бе усетила какво ще й се случи, ако я намерят.       Онези се повъртяха там известно време, после се изнизаха по незабележимата пътечка, по която бе минала Кора. Момиченцето притаи дъх, когато минаха край нея. Ако протегнеше ръка, можеше да докосне въшливите им коси и покритите с язви и белези тела. Единият, най-ниският, на когото липсваше едно око, се спря досами нея. Огромният му нос помръдна досущ като на някое от кучетата на Пророците. Повъртя се така, ослушвайки се. Кора не помръдна, въпреки че левият й крак я болеше адски. Игличките идваха от глезена и се качваха към бедрото й, където се врязваха в малкото й телце с непоносима сила. Клонче от отровните храсти я гъделичкаше по носа. Момиченцето стисна очи и се съсредоточи, както никога в живота си.       Накрая онзи се махна. Тя почака още малко, после се опита да стане. Болката беше непоносима, първите две-три крачки кракът й се подгъваше и не й се подчиняваше изобщо. Мравки маршируваха от стъпалото й нагоре по бедрото и спираха дъха й. Постепенно кръвообращението се възстанови и тя стигна до оградата. Позачуди се дали да не изчака още малко, но прецени, че така е прекалено открита. Горе, в листака на дървото, имаше повече шансове да остане незабелязана. В крайна сметка кой би повярвал на гледката - малко момиченце в земята на Пророците...       Хвана се и се издърпа с ръце за клоните на дървото, избягвайки всячески отровния скребър. Закачи си дрехата, но предвкусвайки какво й предстои, изобщо не се спря да я освободи. Звукът от дерящ се плат й напомни, че вкъщи със сигурност ще я чака кавга. Но какво пък, нямаше да посмеят да я накажат.       Седнала на неособено удобните клони на младото чепато дърво, Кора се чувстваше като господарката на света. Там, горе, прикрита сред гъстата шума, можеше да вижда всичко наоколо си и в същото време да остава скрита. Кой ли би погледнал през оградата към територията на Пророците? Страхът, че нещо действително ще отвърне на погледа, беше прекалено силен.       Тя откъсна малката зелена круша. Цветът й не беше убитото зелено от последната визита, а избистрено, свежо зелено, несъвместимо със сивите листа на дървото. Плъзна се в ръката на момиченцето без никаква съпротива, сякаш само това бе чакала.       Някога, помисли си Кора, някога на планетата е имало милиони такива плодни дръвчета. Круши, ябълки, праскови, череши... Имена, познати само от картинките в старите книги, цветове, познати само от старите избелели снимки. Какво ли би било да имаш подобни съкровища, когато си поискаш?       Въздъхна и боязливо захапа малкия плод в ръцете си. Сладък беше, въпреки липсата на хубава слънчева светлина, въпреки вредните лъчи, радиацията, праха, болестите... Сладък, ароматен, изпълни цялото й детско същество с блаженство. За момент само Кора не мислеше за Зората, за Пророците или за връщането си в къщи. Не мислеше за следващия улов, за глада или болестите. За момент тя беше малко десетгодишно момиченце, което не мисли за бъдещето или за миналото. Моментът беше важен, само и единствено той.      Скършена клонка я върна рязко към реалността. Преглътна с мъка, меката плът на плода изведнъж се втвърди до невъзможност и я задави. Връщаха се. В малката падинка се появиха онези тримата. Момиченцето доизяде крушата тихо, после пусна огризката, така че да падне близо до ствола без шум. Удоволствието обаче си беше отишло.       Онези тримата се повъртяха, спорейки тихо за нещо, после се отправиха наляво покрай оградата, където растителността не беше толкова гъста.       Момиченцето почака минута-две и реши да си плюе на петите. Късметът рано или късно си взима почивка, така че не мислеше да остане да чака. Протегна ръка и сграбчи горния клон, залюля се на него и понечи да се хване за съседния, да пусне крака и да скочи в подножието на оградата. Със сух пукот клонът се счупи.      „Ей сега я втасахме" - помисли си Кора, докато летеше надолу с главата през краткото разстояние, което я делеше от земята. Удари си главата и докато светът наоколо й почерняваше, миризмата на екскременти стана по-силна. Кора си помисли, че това ще да е краят, понеже видя как едноокият се появи от храстите и погледна към нея. Устните му се разкривиха злобно, после всичко милостиво изчезна.
****
       Кора отвори очи и подскочи - последното, което си спомняше, я накара да се извърти уплашено и да се огледа. Остра болка ниско в корема й я преряза и прикова към леглото, което - момиченцето забеляза с облекчение - си беше нейното. Значи си беше вкъщи... Всичко е било лош сън...      Болката ниско долу обаче я накара да осъзнае, че изобщо не е така. Повдигна завивката си - нямаше кръв. Ръцете и краката й бяха издрани, чувстваше нежната кожа на малките си бедра протрита. Чу гласове отвъд завесата, която отделяше спалното помещение от работното.     - Край, съсипана е. Взели са й Зората. За нищо не става вече - позна майчиния си глас и преглътна тежко.     - Освен това - това трябваше да е баща й - ни е опозорила. Видя ли й дрехите? Не е кървяла изобщо. - Знаех си аз, че онова изчадие, Дру, ще да я е покварило! Какво ще я правим сега?     Кора преглътна сълзите си и се надигна въпреки болката. Знаеше какво ще я правят и нямаше намерение да присъства. В паметта й се върна малкото телце на Дру, миризмата на урина и фекалии, лигите, които течаха от устата й... Това нямаше да се случи с нея, помисли си Кора.     Болката в слабините й беше непоносима, но след няколко крачки като че поолекна. Момиченцето видя до постелята си огромен боен нож, собственост на най-големия й брат Робърт - нейният явно беше изчезнал в лапите на скитниците. Приспособи си колан от една връв, взе единственото одеяло, което имаха, и си го наметна, затъкна ножа в колана си. Около дръжката му имаше навита тънка стоманена струна, ставаше както за риболов, така и да прережеш нечие гърло.      Малката избута разхлабената дъска в дъното на спалнята им - използваха я, когато искаха да влизат и излизат в жилищното помещение, а майка им работеше в предната част. Измъкна се и тихо се отдалечи в мрака между бараките.
КРАЙ
(публикувано в списание "Смесена китка", брой 3/2011г.)