Вси светии

"Hush, little baby, don't say a word
And nevermind the noise you heardIt’s just a beast under your bed,In your closet, in your head…” Metallica, ¨Enter Sandman¨
                 Беше мъртвешки тихо – “Съвсем в духа на Хелоуин” помисли си Маня и вдигна чашата с вино към озъбеното лице на Хенри Трети – тиквения й фенер.Дъвчеше сладки с маково семе и зяпаше телевизия. Ани Салич отново се бе маскирала на мириносова овца. Някакъв тип бе полудял и бе почнал да стреля по съселяните си.                   Момичето въздъхна, смени канала и попадна на някаква сапунка. На екрана маскирани хлапета рекетираха съседите си за сладкиши.                   Стана й студено, въпреки че печката грееше в краката й. Сви се на твърдия стол и се зазяпа в телевизора, но всъщност не го виждаше. Мислеше си за Вси Светии – вечната борба между доброто и злото, нощ, в която никой не се притесняваше от тъмната си страна. Беше наистина кофти ден. Жалко за хората, които се нуждаеха от него за да разкрият истинското си “аз”, макар и за малко.                  Опита се да стане, за да си долее чашата и внезапно установи, че краката не я държат. Подпря се на масата и смаяно се вгледа в ухилената физиономия на Хенри. Вече не й изглеждаше весел. Готова бе да се закълне, че това, което блестеше в очите му не беше свещта… Тръсна глава и седна обратно.  “Ама и виното си го бива!” помисли си и продължи да набива сладки. Странно, в началото й горчаха, но сега вкусът беше изчезнал. Или просто се губеше във всеобщата горчилка в устата й.                    Чу се бълбукане и Маня за малко не падна от стола.                     Беше парното.-         Заек! – укори се тя и се засмя – гласът й звучеше шантаво.                      Плахи колебливи стъпки спряха пред вратата. Не бяха на сам човек – по-скоро звучеше като рота. Никой не почука. Единственото, което чу беше сумтене. Някой пак се беше натряскал. Сега половин час щеше да ръчка в ключалката, докато установи, че стаята не е неговата.                       Мина минута. После втора. Отвън не се чуваше звук, но Маня бе готова да се закълне, че който и да бе дошъл, още си бе там. Накрая не издържа. Скочи, отиде залитайки до вратата и я отвори със замах.                        Гледката я потресе дотолкова, че не успя дори да извика. На мижавата светлина от крушката пред вратата й седяха някакви дечица. Сигурно бяха десетина, но тя имаше чувството, че са хиляди. Милиони. Облечени като за Хелоуин – пирати, вещици, дори динозавър.                         Това, което я ужаси бяха празните им погледи. Изглеждаха гротескно. Личицата им бяха бледи и неподвижни, очите им блестяха като стъклени мъниста. На едното – дребно, пъпчиво хлапе, облечено като пират му течеше носа. Но то не помръдваше.                         Затръшна вратата, заключи я и избяга в другия край на стаята. Тишината я оглуши. Погледна телевизора – звукът му беше изчезнал.                          Можеше да се закълне, че чува как изчадийцата не дишат. Беше най-гръмогласната тишина, която някога бе чувала.                           Скърцане от стъпки. Бравата се раздвижи, отначало колебливо, после по-настойчиво.                            Маня така се бе втренчила във вратата, че не можа да  локализира на време от къде се чува тихото шумолене. Когато осъзна, че е някъде до нея, се заозърта ужасено.                             Зарядното на телефона й се клатеше насам-натам  и драскаше по тапетите. Измъкна се под ужасения й поглед и падна на леглото.                              Момичето изпищя и се дръпна назад. Удари си крака в ръба на бюрото и усети, че се е разкървавила.                               Онези… Онези неща подушиха кръвта. Сумтенето се усили. Нокти задраскаха по вратата. Маня полудя. Заоглежда се като хванато в капан диво животно.                              Вече бяха навсякъде. Чуваше ги през стените – драскаха, пробиваха си път, искаха да я стигнат…                               Момичето се обърна – срещу нея  бе прозореца – черен и обещаващо пуст. След секунда в стаята вече нямаше никой. Вятърът повяваше през счупеното стъкло.                                На леглото тихо и спокойно си лежеше един Сименс. Беше включен и се зареждаше. * * *                               В малкото магазинче за сладки беше тихо и топло. Мракът ухаеше на канела и мед.                                Тихо почукване по стъклото на вратата, придружено с изсъсканото “Ей, брато, аз съм!” предизвика раздвижване и иззад тезгяха се измъкна дребна фигурка. Изщрака ключ и втори силует нахълта в помещението.-         Къде е? – попита новодошлият.-         Ами… стана… малка засечка – измънка дребният.-         Каква засечка бе! Платил съм си. Давай семената.                              Дребният порови в дрехите си и измъкна нещо намачкано:-         Ето ти парите.-         Ами татула?-         Дойдоха някакви куки.-         Те ли го взеха?                               Дребният захъмка и накрая рече:
- Абе не. Аз… то се получи малко тъпо. Скрих го на мястото на маковото семе на бабичката. Докато се огледам, тя правила сладки и… абе сещаш се! С “маково” семе.                               Високият подсвирна:- Майко! Кое ли копеле ще се надруса… Карай – подарък за Хелоуин…