Под Африканското слънце

Под африканското слънце by Марин Троянов

My rating: 4 of 5 stars


Още щом съвсем случайно я мярнах тази книга в книжарницата, осъзнах че съм ѝ задължителният читател. Не знаех нищо за автора, но от кратките бележки на корицата открих у него свое алтер его, едно поколение назад във времето. Българин, чийто професионален път на инженер е преминал през Западна Европа и го е завел в Африка, където е останал да живее години наред. И се е вписал сред музунгу прослойката, която по ред причини и състояния на нещата живее в една действителност, неразтворима в действителността, в която живее мнозинството от местното население, а намираща се едновременно в състояние на симбиоза и конфликт с нея.

Много години по-късно се е осмелил и да разкаже на българската публика за света, сред който е живял. На български език. Което само по себе си е достойно за поздравление! Наистина, има няколко несполучливи опита да се обогати речта с турцизми и русизми, които не звучат на място в африкански контекст. Но каква специфична лексика би звучала по-добре? За Африка в България е писано и се знае много малко. Да, излизал е тук-там по някой повърхностен пътепис (мой включително), в който най-често се говори за диви животни. Художествена литература за Африка на български е нещо много рядко, ако изобщо съществува. Някак си много по-естествено е да търсиш наратив за Африка от музунгу гледната точка в традициите и на езиците на бившите колонизатори. Които даже са развили собствен жаргон по темата. Например с думи като memsahib (жена на музунгу господар) и sundowner (следобедно питие на музунгу господар) в английския език. А ние даже спорим повсеместния африкански lodge (дом в който сахиб, мемсахиб и гостите им си пият съндаунърите на верандата) като лодж, лоджа или лоджия да го преведем.

Отварям скоба: какво е музунгу? „Музунгу“ на суахили значи бял човек. Но не само и не съвсем. Авторът съзнателно избягва да класифицира хората, сред които е живял и за които пише, на бели и черни. Не само защото по етичните норми на културната среда, в която излиза книгата, всяка референция към цвета на кожата би могла директно да се изтълкува за расистка (Разчита се, че през XXI век и България е част от тази културна среда). А и защото е много трудно да се даде кратък приемлив за всички отговор на въпроса как „белите хора“ в Африка идентифицират сами себе си. Първо - не всички музунгу са бели. Мексиканецът Педро от четвъртата новела, например, е описан като метис. Нито са всичките европейци, нито - западняци (каквото и да значи това), нито - заселници, нито – християни, нито – наемници, нито – коренно население. Още по-малко е възможна обединяваща референция по националност. Затварям скобата с бележка, че за себе си в Африка предпочитах „бял експатриат“, но то е съвсем субективно.

Книгата съдържа четири простички и правдоподобни истории за реални типажи от постколониална Африка. Действието е конкретизирано в Кения и Уганда през 80-те, но със същия успех би могло да бъде и в други страни и по-късно. Но не и много по-рано. Общественият подем и романтиката на свободата от първите години на независимост вече се задушават от лакоми корумпирани режими, само като фасада поддържащи приемственост с наложения от европейците ред и законност. И илюзия, че животът в Африка е идилия за всички нейни жители. Спрямо очакванията за очакванията им.

Сюжетите се движат точно по Великия битов и културен разлом, лежащ в основата на Драмата на Африка. Във всеки от разказите срещаме млад или наскоро пристигнал в Африка музунгу, който или нехае какво има отвъд разлома, или приема за даденост, че е добре осведомен и неговите собствени разбирания за света са правилни и ... автоматично приложими в Африка. Но в рамките на повече или по-малко драматично приключение схващанията му са поставени на изпитание и получава някакъв урок. По Африка. И читателят покрай него. А само по себе си даването на уроци е стълб в африканската душевност!

В „Нощни гости“ срещаме Майк, на когото се случва най-баналното нещо – крадци, сред които собствените му домашни прислужници, му задигат нещо от къщата. Което неусетно го поставя пред етичната дилема – дали да настоява за наказание според законите, които неговата общност е наложила. Ако – да – няма ли наказанието, дори и минимално според музунгу стандартите, да обрече на (кратка!) доживотна мизерия един притиснат в ъгъла на крайна безперспективност човек. И зависещите от него роднини. Ако – не – дали няма да се подкопае невъзстановимо доверието в наложената от европейците система на законност и авторитетът на (привидно!) поддържащите я държавни власти. Въпиющата нищета оправдание ли е за стихийно преразпределение на благата? Майк намира отговора по-лесно, отколкото аз бих го намерил. Очите му се отварят от шока на първите срещи с въпросната нищета, от сцени на безпощадно правосъдие на тълпата, и от непоколебимо расистките коментари на старите кучета музунгу (и индийци!) в тихия потънал в тучна зелена идилия квартал, в който живее.

В „Приятел в нужда“ двама музунгу попадат в ситуация на оцеляване на дъното на Великата разломна долина. Диви зверове може и да няма, но също така няма вода, няма храна, няма транспорт, няма сянка, а най-близкото приятелско човешко присъствие е на 60 километра пустинно разстояние. За сметка на това неприятелско, безскрупулно, въоръжено до зъби, стръвнишки изгладняло човешко присъствие би могло да се установи и значително по-близо. Питър е за първи път в Африка. Андрю е расъл на ферма в околността, но след дълги години в Европа е надценил усета си за рисковете сред природата. А и Африка не е същата Африка, в която е расъл. И в която му се е удал случай да спаси живота на Стивън - останало без живи роднини тежко ранено в крака африканско момче на 12 години. Предавайки го за грижи и образование на отците в една християнски мисия. Урокът за Питър по Африка е срещата между Андрю и Стивън при тези екстремни обстоятелства. И липсата на отговор на въпроса „Буана (г-н) Андрю, ако не сте си представяли, че ще ме срещнете като разбойник, като какъв точно си представяхте, че ще ме срещнете?“ И достойната защита на свободния му избор или, по-точно, избора на свободата в свят, който никаква достойна по музунгувите стандарти свобода не предлага на куц младеж с половинчато образование. И мелодраматичната развръзка на ситуацията.

В „Старата лисица“ командированият в Кения банкер Филип се среща с представители на два отмиращи вида музунгу. Които в пълно съзнание, че в края на техния африкански житейски път си отива и светът им, не се отричат от верността и любовта си към Африка. Хари Томас е архетипният колонизатор. Честен, почтен, работлив, пенсиониран военен, оттеглил се в безбрежно, но също – безплодно, ранчо на границата да се любува с чаша джин и тоник от верандата на „замъка“ си на африканските залези. И да се радва на компанията на малкото осмеляващи се да преминат изпитането на разкапаните коловози през чукарите свои гости. Пред които със самоирония да изповядва мечтата си, че силните и богатите на деня (хиени) наистина ще му построят микроязовир, както са обещали. А няма просто да присвоят фондовете, като в процеса отмъкнат скъпоценните камъни, ако успеят да ги намерят под камарите нескъпоценни. Защото слухът за тях е дошъл от старата лисица Аристотелес Янис. Аристотелес Янис е архетипният африкански авантюрист. Предприемач, ловец, покерджия, любовник, хитрец, алкохолик, сафари водач, бракониер, златотърсач. И във всички начинания – добросърдечен и вечен неудачник. Но до последно верен, макар и с угризения, на избора си между този живот в Африка и семейството да избере Африка. И да не търси вина у нея. А около тях, двамата, освен съвременните хиени в човешки образ витае и призракът на никога не сдалия оръжието си легендарен праотец на източно-африканските музунгу колонизатори и авантюристи – генерал фон Летов-Форбек.

В „Последното сафари“ шокираният музунгу е червенокръстецът Педро. Дошъл е доброволно чак от Мексико да помага на гинещите от глад бежанци, изтласкани от земите си от пожара на хроничните за Африка въоръжени конфликти. А се сблъсква със стена от цинизъм към съдбата им у южноафриканския наемен пилот и бивш въоръжен наемник на обща африканска практика Джо Хигинс. Който в изблиците си на гняв срещу причинения нему лично дискомфорт, никак не бърза да сподели за моментите в биографията си, поставящи го от другата страна на разделителната линия между война и мир. Мелодраматичният катарзис и в този разказ е подсказан от заглавието. И тук може да имам известни резерви дали етичната присъда е безспорна и универсална. Особено предвид развитието на хуманитарната дейност и ефектите върху африканските общества през следващите 30 години. Но урокът си е съвсем в духа на сборника. И работи за идеята, че Африка на XX век е Новият Див запад и заслужава толкова място в романтичната, критичната и приключенската литература (и кинематография!), колкото и Северна Америка на XIX.



View all my reviews