Списание 360's Blog, page 33

Езерото Бовила – дивото сърце на Тирана

СподелиShares снимка: Mirko Danisch, Facebook

Идеята за приятна ваканция на място, където не сме били, носи особено вълнение и очакване. Една малко позната дестинация е Албания, а днес ще ви разкажем за почти мистичното езеро, в близост до столицата, което е топ находка за всички, които обичат да запечатват моменти чрез фотографии, и няма да остави равнодушни запалените приключенци.

Езерото Бовила е разположено в пределите на национален парк. То е най-големият водоем в района на столицата Тирана и основен източник на питейна вода за града. Но освен със своето стратегическо значение, Бовила впечатлява с драматичен пейзаж, възможности за катерене, планински преходи и усещане, че си попаднал в тайно убежище сред скалите. Бовила не е просто водоем – то предоставя перфектна комбинация между сурова природа и усещане за хармония и покой.

снимка: Kamila Marzec

Езерото е изкуствено, създадено на река Търкузе 90-те години на миналия век. В своята същност то е язовир, но като туристическа дестинация е популярно като езеро. Язовирната стена е изградена от местни материали — чакъл, пясък и конгломерат. Тя е с височина 91 м и дължина 130 м. Бовила събира около 105 милиона кубични метра вода годишно и захранва с нея над половин милион души в Тирана. Макар да е важно съоръжение, достъпът до него и до заобикалящите го хълмове е отворен за туристи, алпинисти и любители на спокойната природа.

снимка: Albania Dream Holidays AccommodationПрирода и биоразнообразие

Язовир (езеро) Бовила се намира в рамките на Национален парк „Дайти“, а на север се простира и Национален парк „Проходът Щама“. Заобиколен е от разнообразна флора и фауна. Районът е дом на различни видове растения и животни, което го прави идеално място за наблюдение на природата и фотография. Къпането в езерото е забранено, за да се опази качеството на водата.

Във водите му се срещат няколко вида риби, между които балкански шаран (Barbus). За да се подобри екологичното равновесие и чистотата на водата, тук са въведени и видове като тревен шаран и сребрист шаран (Hypophthalmichthys molitrix).
Около езерото има девет малки планински села с общо над 5000 жители, които основно се занимават със земеделие.

Вижте още: Мария Станчева: Опознавам България чрез планинските пътеки

Активности в регионаснимка: livingwiththewolf.co.ukИзкачване до връх Гамти

Изкачването на връх Гамти (1 268 м) е популярна дейност сред туристите. Маршрутът започва от ресторанта „Bovilla Restorant“ и предлага умерено труден преход с изкачване по метални стълби, прикрепени към скалата. Преходът не е дълъг (под 1 км), но не е за хора със страх от височини. Пътеката включва участъци с метални стълби, монтирани в самата скална стена. Изкачването отнема около 30-40 минути, а гледката отгоре си заслужава всяка крачка — ще видите езерото като на длан, обгърнато от зелени склонове и сурови върхове.

Такса за изкачване: 1 евро (носете дребни пари)
Преди или след прехода, може да хапнете в Bovilla Restorant – семпъл, но уютен ресторант с гледка, която ще искате да снимате от стотици различни ракурси.

снимка: Kamila Marzec

Има и по-дълъг маршрут, който започва от долната част на язовира и достига до върха на връх Гамти. Този маршрут е с дължина около 10,6 км, с изкачване от 899 м. ​

Вижте още: Албания: Първи стъпки в тъмното

Катеренеснимка: Albania Dream Holidays Accommodation

Каньонът Бовила предлага разнообразни маршрути за катерене, подходящи както за начинаещи, така и за напреднали. Съществуват 17 маршрута с трудност под 7a и 4 маршрута над 7a, което го прави идеално място за катерачи от всички нива. Катеренето е възможно през цялата година, като теренът предлага сянка през лятото и слънце през зимата, благодарение на разположението от двете страни на хребета .

снимка: Mirko DanischПланинско колоездене

Районът около язовир Бовила предлага възможности за планинско колоездене, като маршрутите преминават през живописни хълмове и гори. Това е чудесен начин да се насладите на природата и да откриете скрити кътчета в района .

Как да стигнете до езерото Бовила

От центъра на Тирана до Бовила ще ви трябват около 60 минути с кола. Първата част на маршрута е асфалтирана, но последните километри са по черен път с много дупки и прах. Шофирането е възможно и с обикновена кола, но при сухо време и с известна доза търпение. И все пак – ако не сте фенове на офроуда, силно се препоръчва да си резервирате тур с местен водач и 4х4 автомобил.
Важно: много компании за коли под наем не покриват щети при шофиране по черни пътища. Проверете условията си!

снимка: Mirko DanischПаркиране и начало на маршрута

Когато наближите водоема, имате две опции:
1. Да паркирате долу, при самия язовир, и да се изкачите пеша по пътеката до ресторанта и началото на маршрута за връх Гамти.
2. Да се качите с кола до ресторант „Bovilla Restorant“, разположен високо над водата – точно при старта на пътеката за връх Гамти.
И в двата случая, паркингите са ограничени по капацитет, особено през уикендите и в пиков сезон. Имайте това предвид.

Полезни съвети:

Носете удобни обувки с грайфер — пътеката може да е хлъзгава при влажно време.Сложете вода и лека храна в раницата.Не се отклонявайте от маркираната пътека.През лятото вземете шапка и слънцезащитен крем – има малко сянка по пътя нагоре.Уикендите могат да са пренаселени – тръгнете рано!

Вижте още: Trans Dinarica: вело приключението, което си заслужава да изживееш

СподелиShares

The post Езерото Бовила – дивото сърце на Тирана appeared first on 360mag.

Рекорден брой изложители на Camping & Caravaning Expo 2025

СподелиShares

Camping&Caravaning Expo 2025 – най-голямото събитие за годината в сферата на къмпинга, караванинга и аутдор туризма се проведе за десети пореден път в София Ленд през изминалия уикенд и събра над 100 изложители и специални гости.

Тази година организаторите се бяха постарали да превърнат събитието в истински фестивал с музика на живо и DJ партита, куклен театър, презентации от известни пътешественици, детски кът с аниматори, барове и зона за хранене, настолни игри и много други. Шеф Микеле Беллотто показа как да готвим вкусно на открито, а момчетата от Epic Bike Shop впечатлиха публиката с невероятни трикове с велосипеди.

Повече от 100 изложители и специални гости от България, Гърция, Румъния и Турция представиха нови модели кемпери, каравани, автомобили за туризъм и свободно време, велосипеди, АТВ-та, палатки, покривни палатки, лодки и пособия за водни спортове, оборудване и аксесоари, автомобили за свободното време.

Премиерите на тазгодишното издание включваха California 7 – легендарен кемпер ван, който направи световен дебют през миналата година, както и впечатляващият Hymer Venture S – футуристичен кемпер с 4×4 задвижване, отваряем покрив, веранда, баня, втори етаж и специална боя. Спечелил е безброй награди и е определен от експертите като първи представител на изцяло нов клас превозни средства.

Посетителите имаха възможност да разгледат отвътре едни от най-луксозните модели кемпери в света, предлагащи всякакви удобства и за най-претенциозните клиенти.

На събитието имаше разнообразие от мобилни домове за всеки вкус – от палатки през каравани, кемперванове и покривни палатки за автомобили, които лесно се превръщат в уютна спалня и са хит сред къмпинг феновете.

Гостите можеха да тестват и различна спортна екипировка – велосипеди, неопрени, падъл бордове и сърф. Изложителите предлагаха и отстъпки за сгъваеми мебели, посуда, уреди за готвене и барбекюта, решения за почистване и дезинфекция, оборудване под наем и всичко необходимо за един мобилен дом.

„Впечатлени сме от интереса към юбилейното издание на Camping&Caravaning Expo! Бяхме обещали да надградим събитието тази година и се радваме, че гостите и изложителите останаха доволни. Интересът към пътуванията с кемпер или каравана непрекъснато расте и подобен вид почивка сред природата става все по-актуална тенденция. Това ни мотивира да развиваме събитието и да предлагаме различни решения и предложения за къмпинг почивка“, сподели Веселин Вълев, организатор на събитието.

Подготовката за летния къмпинг сезон вече започва, а с това предстоят и нови изненади, които организаторите от camping.bg ще обявят съвсем скоро.

Camping &Caravaning Expo 2025 се проведе със съдействието на Министерство на туризма, Reimo, picture.bg, Stroyrent, Бургаско.

СподелиShares

The post Рекорден брой изложители на Camping & Caravaning Expo 2025 appeared first on 360mag.

С бодра крачка: 5 маршрута около Говедарци

СподелиShares

Говедарци е едно райско кътче за хората, обичащи планината. С разположението си то е удобен подстъп към Мальовишкия дял на Рила – една от най-внушителните и красиви части на планината. Селото е в близост до Самоков и Боровец, а в същото време близостта му до София (едва на 70-80 км) го прави много леснодостъпна дестинация за жителите ѝ. Говедарци е не само приятно място зa отдих, но и истинска съкровищница от близки природни и културни забележителности. Ако разполагате с няколко часа (или ден), ето пет страхотни места, до които се стига срaвнително лесно и които си струват всяка крачка.

1. Говедарският манастир „Света Троица“Говедарският манастир „Света Троица“ / снимка: Фейсбук страница на манастира

Манастирът е построен през XX век и се намира в северния край на село Говедарци. Представлява комплекс от малка еднокорабна църква с камбанария и няколко постройки около нея. Изграден е около естествен извор, наречен Аязмото. Според преданията светената вода от този извор е лековита. Днес манастирът е периодично действащ. Около него всяка година се провежда традиционният общоселски събор, на празника на Света Троица. Има възможност за паркиране и нощувка.

Вижте още: История на възстановяването на скалния манастир “Света Марина”

2. Йончево езероЙончево езеро / снимка: @Snowboards, wikimedia, commons

До красивото Йончево езеро може да стигнете, като използвате за отправна точка ЦПШ „Мальовица“. За целта, може да се придвижите от Говедарци с кола, разстоянието е 8 км.

Туристическият маршрут от ЦПШ Мальовица до Йончево езеро в Рила се взима за около 1,5 часа пеша. Маршрутът е дълъг около 3,75 км и се преодолява денивелация около 400 м (от 1757 м до 2157 м). От горния паркинг на ЦПШ Мальовица трябва да хванете зелената маркировка. Разходката е сравнително лека и е добър вариант да заведете децата на планина.

Вода има на ЦПШ, както и един чучур край Средна Прека река. Теренът е предимно почвен, примесен с камъни, като само в отделни пасажи е по-каменисто. Ако ходите през лятото, имайте предвид, че около 1/3 от маршрута е през гора, останалата част е открита.

Вижте още: Страшната красота на Страшното езеро

3. Шишманово калеШишманово кале (снимка: https://samokov-info.com)

Шишмановото кале е късноантична крепост, която била използвана и през Средновековието. Останките от крепостта са разположени в източната част на хълма Шишманов връх (познат още като Шишманов рид) на левия бряг на река Искър и отстоят на около 4,5 км югозападно от Самоков.

Шишманово кале, познато още като Шишманово градище, се намира в близост до пътя от Самоков за селата Говедарци и Бели Искър. Отклонението е обозначено с голяма табела (координати на отбивката: 42.298981, 23.539299.), а от него до калето се стига по добър черен път. Може да се достигне с автомобил до беседката в началото на комплекса. Градището се е състояло от подградие, цитадела и същински град. На хълма е поставен кръст, символ на българската вяра.

снимка: Миро Кръстев, Фейсбук

Шишмановото кале е било полуградско селище. То било укрепено с външна и вътрешна крепостни стени, имало е инфраструктура и отбранителни съоръжения. В днешно време хълмът е изцяло погълнат от гора. Селището може да се смята за предшественик на града, който се премества (след XII век) на другия бряг на р. Искър, където е днешен Самоков.

Дълго време местните са смятали, че там е загинал цар Иван Шишман. По-достоверното предположение казва, че там смъртта си е намерил неговият брат Иван Асен V Шишман.

Днес руините са почти превзети от растителност, но със сигурност ще усетите нещо от духа на отминалите времена, а и в околността се откриват много красиви гледки.

Вижте още: Древните светилища в България (част 1)

4. От хижа Вада до Седемте рилски езера 

Ако Седемте рилски езера ви изкушават, но лифтът от Паничище и навалицата не са вашето нещо, пътеката от хижа Вада е чудесна алтернатива. Малко по-дълго, много по-спокойно.

Седемте рилски езера (снимка: Senior maloney, Wikipedia)

Най-лесно до хижа Вада може да стигнете като поемете към ЦПШ Мальовица. Изходнатa точка е село Говедарци, а до него се стига най-лесно от град Самоков. Пътеката е добре маркирана и разстоянието от хижа Вада до Седемте Рилски езера ще ви отнеме около 2 ч. и 30 минути до първото езеро. Най-стръмната част е преходът през гората, който трае около час. След като излезете от горската част, пътят става по-полегат. Не забравяйте вода, слънцезащита и… да погледнете назад от време на време – гледките си струват…

GPS (хижа Вада): 42.2045, 23.3152
Разстояние от Говедарци: ~11 км (по черен път).

Вижте още: Маршрут в Рила: х. Вада – Седемте рилски езера

5. Бельова църква

Бельовата църква “Рождество Богородично” се намира на изхода на Самоков, в посока Боровец, от лявата страна на пътя.

Бельова църква (снимка: samokov.info)

Еднокорабна и едноапсидна, църквата е с полуцилиндричен свод, полувкопана в земята. В сегашния си вид е построена към XV-XVII век, върху основите на по-стари християнски храмове. Изградена е от ломен камък на хоросанова спойка.

Археологическите проучвания сочат, че съществуването на Бельова църква може да се разглежда на три етапа. Съществуват данни, че първоначално там е построен храм през късната античност (V – VI в.). През Средновековието (XII – XIII в.) храмът е реконструиран и възобновен най-вероятно като гробищен. Предполага се, че с превземането на Самоков от турците през 1370-1371 год. църквата е опожарена и разрушена до основи. Това е и краят на втория етап от нейното съществуване. Третият етап на църквата се свързва с късното Средновековие (XV – XVII в.) По това време църквата е еднокорабна, със закрит притвор и вход от запад.

На 200 метра зад църквата се намира аязмо, от което извира светена вода. В църковния двор се намира и чешма, изградена през 1879 г.

Разстояние от Говедарци: ~16 км, 20 мин. с кола.

Виж и още дестинации от рубриката „С бодра крачка“, както и други Предложения за пътуване из красивата ни родина! За още интересни маршрути и вълнуващи срещи, последвай 360° в Инстаграм и Фейсбук, и не изпускай нищо важно от света на приключенията, аутдор спортовете и природосъобразния начин на живот.

 

СподелиShares

The post С бодра крачка: 5 маршрута около Говедарци appeared first on 360mag.

Георги Петров от WPX за бизнеса като приключение

СподелиShares

Да преследваш мечтите си и да не се отказваш от временните неуспехи, е качество, което отличава успешните хора. Както често се случва в живота, това качество е родено и шлифовано в трудни и рискови ситуации. Ние ценим и уважаваме постигнатото от такива хора и с удоволствие ви разказваме за тях.  

Съоснователят на глобалната хостинг компания WPX Георги Петров е познато лице в света на екстремните спортове. Сноубордист, уейкобордист, сърфист и приключенец по натура, Георги е не по-малко успешен и като предприемач. WPX има близо 15 хиляди клиенти в 50 страни и 100 служители. Историята му е показателна, че спортът може да вдъхновява бизнес начинания и нагласата постоянно да опознаваш нещата около себе си, е градивна в много житейски области. Затова и помолихме Георги да ни разкаже повече за връзката между бизнеса и екстремните спортове. 

Георги, ти си предприемач и приключенец. Коя от тези две роли те определя най-добре?

За мен тези две неща са едно и също. Всеки предприемач е приключенец в света на бизнеса и всеки приключенец е предприемач в света на алтернативните спортове, пътешествията и въобще опознаването на онези части от света, за които не знаем нищо или малко.

Занимавам се с екстремни спортове още от студент. През 2014 г. стартирахме WPX, с времето компанията се разрасна доста и моят фокус се насочи почти изцяло там, карането остана на заден план. Но в последните две години моята роля стана доста стратегическа, което ми оставя все повече свободно време. Не мога да функционирам в безтегловност и естествено се насочих обратно към спортовете, приключенията и пътуванията. Сега мога да работя от всякъде, няма нужда да съм в офиса и броят пътешествия се ограничава буквално от това, колко от тях ще успея да си организирам.

В последната година пробвах три съвсем нови за мен неща – подкарах кайт в Гърция, направих първи стъпки в класическия сърф в Португалия и няколко пъти карах спортни коли в Гърция и Румъния. Не съм оставил и старата любов към сноуборд и уейк. Това време встрани от оперативната работа по компанията ми помогна да обмисля идеи за нови бизнеси. Засега съм ги оставил да изкристализират, но някои от тях със сигурност ще се случат.

Накратко – за мен бизнесът и приключенските спортове се допълват перфектно.

Пренесох много неща, които научих от карането в бизнеса.

А пък компанията, която построихме, сега ми позволява да продължа да приключенствам.

Разкажи ни повече за компанията, която управляваш?

WPX е хостинг компания, която специализира във WordPress. Основахме я преди 11 години с моя бизнес партньор Тери Кайл, а днес сме близо 100 колеги. Обслужваме клиенти в над 50 държави, като основният ни пазар е САЩ, Канада, западна Европа и Австралия.

С Тери Кайл и екипа на WPX в Hyperspace

В последните няколко години печелим консистентно “неофициалните” състезания за най-бърз хостинг в света. Това са ревюта на независими блогъри, които “тайно” си купуват акаунти, тестват скоростта със специализиран софтуер и накрая казват кой е най-бърз. Винаги сме в тройката, а като събереш резултатите, с риск да прозвучи нескромно – ние сме най-бързи. Това не е случайно. Ние развиваме наша собствена технология още от началото. Това са вече 11 години еволюция.

Преди три години стартирахме и още нещо, което беше моя мечта – Hyperspace, пространство за събития, което е домакин на предприемчиви и талантливи хора от сферите на технологиите, рекламата, изкуствата и хуманизма, които провеждат отворени лекции, дискусии, обучения, изложби и какво ли още не. Целта ни беше да дадем физическо пространство за това. Щом сме хостинг, защо да не хостем тези хора и идеи и физически? За мое огромно щастие, оказа се, че в нашето общество, към което сме често много скептични, има много от тях. Правим по 3-4 събития седмично и идват много млади хора, които споделят, че са научили много и са се вдъхновили за нещо ново. Ние пък от своя страна се запознаваме с тях. Ползата е за всички. Сигурен съм, че някой ден, някой от тях ще сътвори нещо голямо. Много се гордея с това пространство. То успя да изпълни мисията си – създаде среда.

Кариерата ти всъщност започва с много ясна връзка с алтернативните спортове. Как въобще стигна до хостинг бизнеса?

Докато бях студент се опитах да работя по специалността си и постъпих като системен администратор в една от големите уеб агенции в София. Там за пръв път се опарих от лоша среда – често ѝ казваме “корпоративна”, а за мен тя е просто лоша. Поради слаб мениджмънт едновременно цари хаос за важните неща и пълен контрол за абсолютно маловажни неща. Научих как не трябва да бъде.

Напуснах компанията и започнах да прекарвам доста време “на паметника”. Културата на екстремните и приключенски спортове винаги ме е влечала и реших, че искам да се занимавам с това.

По стечение на обстоятелствата се намери пресечна точка. По това време – говоря за преди близо 20 години – скейт магазините в София бяха само три. Аз си купувах кецове от BAS, който сега е TrueRiders. Като техен клиент се сприятелихме и аз ги разкритикувах, че нямат уебсайт. Предложиха ми аз да го направя, те си го харесаха и така пет години развивах сайта. Но най-важното за мен беше друго – директен достъп до екстремните спортове и средата от хора, които ги практикуват.

Така алтернативните спортове за мен се превърнаха в един втори университет за живеене.

Запознах се с изключителни хора, които гледат на света по един много различен и красив начин, в чиято основа е разбирането, че трябва да следваш страстта и мечтите си и това е най-важното нещо, за да бъдеш щастлив.

Георги и Тери

По-късно обстоятелствата ме върнаха към технологиите. Стартирах няколко малки бизнеса с уеб технологии с променлив успех, но които в крайна сметка ме запознаха с Тери, с когото стартирахме WPX. Дали съм си представял, че ще създадем точно хостинг компания – не. Но винаги съм искал да създам компания. Както казва Стийв Джобс – не можеш да съединиш точките гледайки напред, но когато мине време и се обърнеш, можеш да ги съединиш назад. Сега, когато погледна назад, виждам, че всеки един урок, който научих в предните си бизнеси, годините на приключенстване и разбира се, образованието ми – всичко това се сглоби в успеха на WPX.

Кои са най-важните уроци от спорта, които пренасяш в бизнеса?

Най-ценният урок за мен е този: ако имаш конкретна цел, до която искаш да стигнеш, трябва да правиш три неща.

Първото е трупането на знания – питай другите за съвет кое работи и кое не, чети книги. После помисли върху тези знания, рефлектирай, осмисли, усети – всеки ти казва неговата версия, а ти трябва да намериш своята. И накрая е изключително важно да пробваш, въпреки страха, да превърнеш желанието в действие. И когато се пребиеш, върни се и започни отначало. Така итерация след итерация, в някакъв момент някой идва и ти казва “супер караш, как изобщо се научи, сигурно е въпрос на талант?”… Ами не, въпрос е на тези неща, повторени много, много пъти.
Звучи логично и просто, но всъщност ние най-често не прогресираме, защото забравяме да правим поне едно от тези неща. Това стана моят основен подход към всичко в живота. В WPX 11 години също постоянно се учим на нови неща, комбинираме знанията по нови начини и пробваме. И сме се проваляли безброй пъти, но на следващия ден започваме отначало. Знаем хиляди начини, по които не става.

Второто важно нещо, което научих, е колко е ключова средата, хората около теб. Те или те мотивират, дават ти знания, дават ти подход или обратното – демотивират те с негативизъм, заразяват те със собствените си страхове.

В нашия екип сме приели, че не бива да допускаме дори един човек, който дърпа останалите назад.

Дори един е твърде много. А когато получаваш много от екипа си, ти естествено искаш да връщаш обратно. Хората естествено правим това. А една от най-важните задачи на лидерите е да отстраняват всичко, което пречи на този естествен цикъл на получаване и даване.

И последният урок е, че на края на деня, без значение дали току-що си кацнал най-сложния си трик до момента, или за пореден път не си успял, счупил си екипировката и нещата не изглеждат розови, трябва да не забравяш да погледнеш залеза над езерото, да помиришеш гората, да оставиш снега да те посипе по лицето и да ти влезе във врата и да си кажеш “светът е пълен с красиви неща, които са напълно безплатни, не всичко е битка, а утре е нов ден”.

В WPX сте близо 100 колеги, как те гледат на този твой подход?

Мисля, че по-голямата част от хората в екипа са тук именно заради тези принципи. Те са толкова основни за нас, че ги прилагаме в абсолютно всичко. А с тиймбилдингите ни правим и прехода обратно към екстремните спортове – почти всички са свързани с някакъв приключенски спорт. Досега сме скачали с парашути два пъти, скачали сме с бънджи от балон, с пандюл в “Проходна”, карали сме картинги и рали коли, рафтинг, гмуркали сме се в Созопол, еърсофт няколко пъти, моторни шейни, наехме кораб, на който направихме парти, обикаляйки един остров в Гърция, правили сме всякакви щуротии. Но мисля, че най-големият ни успех са тиймбилдингите ни в Пампорово.

Тиймбилдинг в Пампорово

Първият път през 2022 г. успяхме да заведем около 80 човека за 3 дни, като една част от нас карахме, друга се учеха с организирани групи, трета направиха преход в гората. В края на всеки ден се събирахме на плаца за по питие, а вечерите, разбира се – парти. Толкова ни хареса, че след една година го направихме пак и вероятно ще го правим отново. Крайният резултат, с който аз много се гордея е, че 40-ина човека пробваха ски или сноуборд за пръв път, на всички им хареса, а една групичка от 10-ина човека се зарибиха сериозно, накупиха си екипировка и сега си ходят редовно заедно и вече карат доста добре.

По някакъв начин и аз имам пръст в това тези хора да видят красотата на планината и спорта.

Открехнахме им вратата леко и те поеха.
Е, имаше и смешни моменти. Преди да заминем, написах едно напоително обяснение какво ни очаква и най-вече как да се облекат всички. Моят бизнес партньор и съосновател Тери обаче е от Австралия и не говори български. Съответно не е прочел съобщението и пристига на плаца за сноуборд урок по дънки, градско яке, без шапка и ръкавици – на минус 20! Това сътвори едновременно много снимков материал за безкрайни мемета, но и потвърди тезата, че екипировката няма значение, защото на края на деня той се спускаше.

Тиймбилдинг в ГърцияТи самият продължаваш ли да си активен в спорта – кои са любимите ти занимания и спотове?

Активен съм, даже пробвам нови неща. Миналата година се научих да карам кайт и много ми хареса. Самото каране на дъска във водата ми е много добре познато от уейка, но цялата игра с вятъра, това че караш из целия залив, а не само по едно трасе, това е много красиво. Отделно добавих и още един приключенски елемент – наех кемпър и отидох да се уча на остров Лимнос в Гърция. Самият остров е пълен с много красиви заливи. Всяка сутрин си правех кафе на газовото котлонче, излизах от кемпъра и сядах да закуся на една пейка на средата на плажа, докато гледам как слънцето пъпли нагоре… После с колелото отивах до кайт училището. Трудно е да не се влюбиш в тези гледки.

Отидох също и на сърф трип в Португалия, в която също се влюбих. Тази страна е събрала цялата красота на природата. Самият сърф като спорт се оказа много труден, но с повече търпение всичко се постига. Карахме и няколко пъти спортни коли с наши приятели, които имат отбор. За мен това беше много голямо предизвикателство. Всички си мислим, че можем да караме, но да пилотираш спортна кола на писта, се оказа изключително трудно и много тежко за тялото. Първите ни дни бяха толкова изморителни, че заспивах 2 минути след като се прибера в хотелската стая, без душ, без миене на зъби. А е имало и случаи след като сляза от колата да не мога да стоя прав няколко минути…

Какви са плановете за теб и за WPX за 2025-а?

Тази година продължавам да помагам в развитието на WPX, но все по-голяма част от годината ще бъде в приключения. Искам да напредна в кайтборда. С колите мечтата ми е да мога да участвам в 6-часовото ендюранс състезание в Серес и ми се пробва поне още едно ново нещо. Може би летене. Или плаване. Може би и някоя от новите ми бизнес идеи ще намери своето място. И ми се иска да продължа да намирам все повече хора, с които споделяме приключенския и предприемаческия поглед към живота. Както се казва в Into the Wild “щастието е истинско, само ако е споделено”.

В боксаСподелиShares

The post Георги Петров от WPX за бизнеса като приключение appeared first on 360mag.

Невъзможно оцеляване сред ледовете на Гренландия (1911–1912 г.)

СподелиShares

Историите за географски открития са изпълнени с крайни физически и психически  лишения. Но малцина изследователи са преживели това, което преживяват Ейнар Микелсен и Ивер Иверсен. Тези двама датчани, изоставени от кораба си, прекарват две зими в малка колиба в северна Гренландия. Когато най-накрая ги откриват, са неузнаваеми.

Престоят им в Арктика видимо е променил Микелсен (вляво) и Иверсен — дотолкова, че един от спасителите им избягва обратно към кораба от страх / снимка: Ejnar Mikkelsen/1913

През 1906 г. датска експедиция, водена от Лудвиг Мюлиус-Ерихсен, поема към североизточния бряг на Гренландия, за да изследва и картографира над шест градуса географска ширина. Ейнар Микелсен не е част от експедицията, но като много други, заинтересовани от арктическите открития, с нетърпение очаква новини от амбициозното начинание.

През 1908 г. Микелсен и останалият свят научават, че Мюлиус-Ерихсен и двамата му спътници — лейтенант Хьог Хаген и инуит на име Йорген Бронлунд — са загинали. Бронлунд, последният оцелял, успява да достигне до снабдителен пункт, преди да издъхне. Върху тялото му откриват дневник, в който описва мъките на групата. Повечето от записките и научните наблюдения на експедицията обаче са изоставени и липсват.

Ейнар Микелсен е решен да ги намери и съхрани труда, за който тримата мъже са загинали.

Корабът „Danmark“ на датския изследовател Мюлиус-Ериксен край бреговете на Гренландия през 1907 г. / снимка: Wikimedia CommonsМикелсен и експедициите

Микелсен е на море от 14-годишен и вече има зад гърба си няколко полярни експедиции, когато започва да планира похода си след Ерихсен. Амбициозен и неуморим, още като тийнейджър изминава над 500 километра пеша до Гьотеборг, за да се срещне със С. А. Андре, който се готви да излети с балон към Северния полюс. Микелсен го моли да го вземе с него в обречената мисия, но за негов късмет, Андре отказва. Всички участници в тази експедиция загиват.

Микелсен обаче успява да се включи в експедиция няколко години по-късно — към Източна Гренландия, водена от Амдруп. Веднага след завръщането си през 1901 г., отново заминава — този път с експедицията на Болдуин-Циглер към архипелага Земя Франц Йосиф в Русия. А, след това, когато Ерихсен и хората му умират в Гренландия, Микелсен ръководи англо-американска полярна експедиция през замръзналото море Бофорт.

Репутацията му вече е неоспорима, така че когато подава молба да ръководи експедиция в търсене на останките от екипа на Ерихсен, получава широка подкрепа. Финансирана наполовина от датското правителство и наполовина чрез частни дарения, през 1909 г. той купува малък ветроход на име „Алабама“.

Вижте още: (НЕ)възможно оцеляване: Сър Дългас Моусън – канибал или герой?

„Алабама“ отплава

Неподходящ за плаване в лед, корабът е преустроен и оборудван с мотор от 15 конски сили, след което е натоварен със запаси за 18 месеца. Освен Микелсен, малкият екипаж включва още само шестима души: лейтенант от Кралския флот Вилхелм Лауб, лейтенант от пехотата К. Х. Йоргенсен, дърводелецът Карл Унгер, механикът Аангаард и моряците Ханс Олсен и Георг Паулсен. Отплават на 20 юни 1909 г.

Членове на експедицията на Микелсен. Отляво надясно: К. Х. Йоргенсен, Карл Унгер, Ханс Олсен, Аагорд, Ейнар Микелсен, Георг Поулсен и Вилхелм Лауб / снимка: Ejnar Mikkelsen, 1913Изпитание след изпитание

Кучетата

Началото не вещае нищо добро. Времето е лошо, а кучетата — болни. Едно по едно умират, а когато Микелсен най-накрая намира ветеринар, съветът му е кратък — животните са обречени. С неохота, мъжете приспиват останалите болни кучета. За щастие, Микелсен е в добри отношения с жителите на близкия остров Амаасалик, с които се е запознал по време на експедицията на Амдруп. Закупува от тях 47 здрави кучета, но престоят забавя пристигането на експедицията в Исландия.

Механикът

Междувременно механикът Аангаард „заболява“, както дипломатично го описва Микелсен. В действителност той се бори със зависимост към алкохола, което го прави крайно неподходящ за пътуването. Оставят го в малко исландско селце, след което изпращат телеграма до близкия военноморски кораб “Islands Folk”, в която питат дали имат доброволец, който разбира от двигатели. Изпращат им своя ентусиазиран помощник-инженер — млад мъж на име Ивер Иверсен. Назначението му е толкова внезапно, че няма възможност нито да уреди делата си, нито да се сбогува с близките си.

Вижте още: Антарктическата експедиция на Ърнест Шакълтън и неговия екипаж, която се превръща в борба за оцеляване

Корабът

След като кадровият проблем е решен, “Алабама” се сбогува с “Islands Folk” и с познатия свят, и поема сама напред в студените северни води. Лошото време продължава да ги мъчи. До края на август “Алабама” вече е затисната от ледовете край остров Шанън, на около 300 км от мястото, където е зимувала експедицията на Ерихсен.

„Алабама“ на котва през лятото на 1909 г. / снимка: Wikimedia CommonsМъчително изпитание

Преди зимата окончателно да настъпи, Микелсен предприема първи разузнавателен поход с Иверсен и Йоргенсен. Карането на шейна през есента, признава той, е истинско мъчение, а по пътя губят няколко кучета. Все пак успяват да достигнат целта си – склада в Ламбъртс Ленд, където е издъхнал Йорген Бронлунд.

Тялото му все още е там, запазено от арктическия студ. Претърсват го за следи. Всички документи, които е носел, вече били събрани, така че го погребват тържествено и продължават. Малката група се разделя, за да претърси района в търсене на последния лагер на Ерихсен, но без успех.

Зимата наближава, а запасите са оскъдни, затова те тръгват обратно. След трудно пътуване, в което изчерпват храната и горивото, и губят много кучета – се присъединяват отново към екипажа на “Алабама” в зимната им база на остров Шанън.

Екипажът прекарва зимата сравнително добре – успяват да се топлят и хранят, без да се натровят с нищо. В полярна експедиция това се счита за върха на лукса. Йоргенсен обаче страда от тежки измръзвания и до пролетта все още не е в състояние да кара шейна.

Макар че заместникът му е извън строя, Микелсен продължава напред – изпраща групи за снабдяване още в ранна пролет и подготвя шейните. Когато всичко е готово, той потегля. Лейтенант Лауб, Олсен и Паулсен го придружават в първия етап, но само Иверсен продължава с него напред. Двамата нямали представа, че започват почти тригодишно изпитание.

Йорген Брьонлунд (вляво) е опитен полярен пътешественик. Син на гренландски инуит и приятел от детството на изследователя Кнуд Расмусен, той служи като опитен преводач в експедицията на Мюлиус-Ериксен. Вляво – последната страница от дневника му, написана на гренландски / снимка: Photo: Wikipedia/Det Kongelige Bibliotek

По следите на Мюлиус-Ерихсен

Пътуването напред било изключително бавно. Времето било все така лошо, а носели толкова много провизии и имали толкова малко здрави кучета, че се налагало да се движат на етапи (които повтаряли с различен багаж). За всеки изминат километър напред, те изминавали общо три. Макар да не стигнали толкова далеч, колкото се надявали, Иверсен и Микелсен се сбогували с тримата си спътници на 10 април. Те продължили напред, а останалите се върнали към кораба.

Осъзнавайки, че може и да не се върнат при “Алабама” преди ледовете да се раздвижат и корабът да отплава, Микелсен написал писмо до бившия си капитан Амдруп. Ако не се завърнели с “Алабама”, писал той, нямало причина за тревога. Той и Иверсен щели да се качат на минаващ ловен кораб и да се приберат по него. Добавил също, че няма нужда да се изпраща спасителна експедиция — търсенето им би било като „игла в купа сено“.

Микелсен и Иверсен се подготвят да потеглят / снимка: Ejnar Mikkelsen, 1913

Иверсен и Микелсен продължили мъчително на север. След като прекосили участък от вътрешния лед, осеян със смъртоносни цепнатини и непреодолими скални зъбери, стигнали до фиорда “Danmark”, вече с няколко кучета по-малко. Там започнали да следват стъпките на изгубената група на Ерихсен.

В края на май открили каменен пирамидален знак (керн) и останки от лагер с бележка, оставена от самия Ерихсен. Текстът бил болезнено обнадеждаващ: те били гладували и се борили, но наскоро намерили дивеч и се надявали да достигнат кораба си за шест седмици, следвайки брега.

„Горките момчета! – възкликнал Иверсен. – Толкова радост и надежда тук – и после… какво ли са преживели преди края!“

Няколко дни по-късно достигнали втори склад и намерили ново послание. Точно в него се криел отговорът на мистерията около смъртта на Ерихсен. Телата на Ерихсен и Хоган така и никога не били открити.

Вижте още: Кой е първият човек, стъпил на Северния полюс?

Несъществуващият канал на Пири

Бележката описвала със страховити детайли мъките на експедицията, но Микелсен бил поразен най-много от едно географско откритие: „Каналът на Пири не съществува.“

Американският изследовател Робърт Пири, по време на по-ранна експедиция през 1892 г. в Гренландия, картографирал голяма част от източното крайбрежие. На тази карта отбелязал морски канал, който според него разделял земята на Пири от основната част на Гренландия. По собствените му думи, той наблюдавал целия канал – дори и редица острови в него, от висока точка, наречена “Navy Cliff”. Именно това „откритие“ на северния край на Гренландия и на „земя отвъд него“ му донесло първата слава.

Днес много историци смятат, че Пири умишлено е излъгал за това откритие. Един от хората, които го придружавали – уважаваният изследовател Айвинд Астрюп – твърдял, че Гренландия продължава много отвъд “Navy Cliff”. Канал нямало, но официалната подкрепа отишла при политически ловкия Пири. За жалост, Астрюп се самоубил през 1896 г., едва на 24 години, преди да бъде доказано, че е бил прав.

“Наблюденията на Пири” били в основата на картите, които и Мюлиус-Ерихсен, и Микелсен използвали, а плановете и на двете експедиции се градели върху предположението, че съществува открит морски проход. Този проход, обяснявал Микелсен, би им позволил да достигнат до цивилизация много по-бързо, отколкото ако се наложи да следват източния бряг на Гренландия. Експедицията на Ерихсен се сблъскала със същия проблем – и това вероятно било решаващият фактор за гибелта им.

Тази диаграма от 1916 г. сравнява картата на Пири (в малкото каре) с предполагаемия морски канал и обновена карта без него / снимка: Geographic Review

Но поне една цел на експедицията била постигната: Микелсен и Иверсен можели да поемат дългия път към дома с утехата, че са открили и съхранили ценните открития на Ерихсен, Хоган и Брьонлунд.

Вижте още: Северна Атлантида: митичният Рунгхолт, потънал преди 700 години

Отчаяно бягство

“Алабама” се намирала на над 1200 километра разстояние. Сезонът бил напреднал. Останали им само седем изтощени кучета и почти никаква храна. С всеки изминат километър кучетата отслабвали, а Микелсен усещал как силите го напускат.

В началото на юни той вече не можел да върви – страдал от мускулни болки, подути стави и имал тъмнолилави хематоми по цялото тяло. Иверсен го качил на шейната, оставяйки повечето от останалите провизии, за да могат изнемощелите кучета да теглят поне него. Макар първоначално да не искал да го признае, болестта била ясна – скорбут.

Две снимки на Гърли – любимката на Микелсен и водач на впряга му. Тя е единственото куче, което имало позволение да спи в палатката / снимка: Ejnar Mikkelsen, 1913

Иверсен обаче запазил бодростта си, а когато тръгнали на юг, попаднали на дивеч и стари депа с храна. Витамин C от прясното месо помогнал на Микелсен, който скоро отново проходил. Но за повечето кучета вече било късно – останали само три. А скоро останали само две, след смъртта на Гърли – любимото куче на Микелсен. Тя била болна отдавна, но той така и не се решил да я приспи, както другите. Возел я на шейната. В крайна сметка обаче я заклали и я дали на последните две кучета за храна. Микелсен писал, че би искал да я погребе както подобава, с надгробна плоча, на която да пише: „Тук почива Гърли – нейният малък живот, изпълнен с вярна и неуморна служба, завърши.“

Изоставени

С напредването на пътуването и Иверсен започнал да отслабва и да боледува. Накрая се наложило да изоставят всичко – дори палатките, спалните чували и дневниците — в последен отчаян опит да достигнат “Алабама”. На 19 септември най-сетне се добрали до мястото, където би трябвало да ги очаква. Но вместо триумф, ги посрещнало ужасно разочарование. Корабът бил смазан от ледовете. Останалите петима души се били прибрали с минаващ ловен кораб.

Вижте още: Австралийски моряк и кучето му са спасени след три месеца в открити води

Останките от „Алабама“ / снимка: Ejnar Mikkelsen, 1913Хижа “Алабама”

Шокът ги накарал да се вцепенят. Никой не изрекъл и дума. „Толкова уверени бяхме – пише Микелсен със зле прикрита горчивина – а сега сме сами и напълно безпомощни.“

Микелсен и Иверсен построили малка хижа от отломките на разбития кораб. С останалите запаси от “Алабама” нямало непосредствена опасност да умрат от глад. Платнището, с което покрили хижата, щяло поне да ги предпази от смърт чрез измръзване.

Къщичката „Алабама“, докато Иверсен и Микелсен живеят в нея / снимка: Wikimedia Commons

Нямали въглища и трябвало бавно да разфасоват и изгорят останките от кораба. Дори тогава температурата в хижата рядко се качвала над нулата. Докато Микелсен „разкоствал“ Алабама, за да им е топло, Иверсен поел ролята на готвач. Дарба за готвене обаче нямал и най-доброто, което можело да се каже за храната им, било че… все пак можело да се живее с нея. Освен ежедневните дрязги със „съседите“ им – семейство арктически лисици, които крадели остатъците от храната им – зимата минала без инциденти.

Вижте още: Homo sapiens: колко адаптивно е човешкото тяло в екстремни условия?

Трета зима

Щом зимата отстъпила, двамата се отправили на пътуване с шейна. Не за да се спасят, а… за да приберат дневниците и журналите, които изоставили по време на отчаяното си бягство към “Алабама”.

Полярна мечка била проникнала в депото им и… изяла дневника на Микелсен, но повечето журнали с научни записки си били на мястото. След завръщането си в „Хижата Алабама“ те били уверени, че кораб ще дойде да ги прибере най-късно след шест седмици. Дори осиновили шест малки арктически зайчета и ги настанили в кутия в хижата. Грижата за тях и игрите с мъниците били добре дошла отмора от чакането.

В средата на август обаче все още нямало кораб и трябвало да се изправят пред зловещата мисъл, че ще прекарат още една зима в Арктика. Най-лошото било, че горивото им привършвало. Прекарали есента в отчаяни пътувания до едно американско депо, където открили, че кораб все пак бил идвал — но ги бил изпуснал с едва 25 километра.

Къщичката „Алабама“, където двамата мъже преживяват две зими / снимка: Ejnar MikkelsenУжасът на еднообразието

След като отново се установили, скуката ги погълнала напълно. Когато Микелсен получил зъбобол, дори първоначално се зарадвал – поне било нещо различно… Прекарвали часове всеки ден, разглеждайки албум с пощенски картички и измисляйки истории за хората по снимките. Осиновили и „домашна лисица“, която кръстили Прут. Правили опити за бягство и с лодка, и със шейна, но и двата били невъзможни. Оставало само едно: да чакат спасение и да се опитват да не загубят разсъдъка си.

Вижте още: (НЕ)възможно оцеляване: Стивън Калахан – 76 дни на надуваем сал в океана

Неузнаваеми

На сутринта на 19 юли 1912 г. Микелсен се събудил и видял Иверсен, да влита в хижата по бельо, отваряйки вратата с трясък и силен вик: „Добро утро!“

След 28 месеца борба и чакане, кораб най-после ги бил открил. Малък норвежки китоловен кораб скоро стоварил осем души от екипажа на брега. Видът на двамата изследователи бил толкова шокиращ, че домакинът (стюардът) хукнал обратно към кораба, след като решил, че пред него стоят опасни луди. И наистина – след повече от две години в дивото, Микелсен и Иверсен изглеждали като диви хора, извадени от друг свят.

Но щом първоначалният шок отминал, екипажът ги посрещнал на борда като герои. Капитанът Пол Лиленес търпеливо отговарял на всичките им въпроси за онова, което се било случило през трите им години отсъствие. Кралят им бил починал. Вестниците се питали дали още са живи. А когато стъпили на сушата в Олесунд, Норвегия, журналист бил един от първите, които ги посрещнали.

Микелсен и Иверсен на прием в тяхна чест след завръщането им / снимка: Det Kongelige Bibliotek/National Library of Denmark

Микелсен не пестял похвалите си за Иверсен — онзи, който в последния момент се присъединил към експедицията и останал до него цели три години. Но инженерът бил получил достатъчно приключения за един живот. Отдал се на спокоен живот и никога повече не се върнал в Арктика.

Микелсен, от друга страна, “прекарал остатъка от кариерата си” в пътувания до и от Гренландия. Дори след смъртта си, той останал част от нея – от 2007 г. насам, датски кораб, носещ неговото име, патрулира водите около Гренландия.

Вижте още статии в категорията: Невъзможното оцеляване.

Оригиналната статия е дело на Lou Bodenhemier.

СподелиShares

The post Невъзможно оцеляване сред ледовете на Гренландия (1911–1912 г.) appeared first on 360mag.

На предела: как двама изследователи оцеляват сами сред ледовете на Гренландия (1911–1912 г.)

СподелиShares

Историите за географски открития са изпълнени с крайни физически и психически  лишения. Но малцина изследователи са преживели това, което преживяват Ейнар Микелсен и Ивер Иверсен. Тези двама датчани, изоставени от кораба си, прекарват две зими в малка колиба в северна Гренландия. Когато най-накрая ги откриват, са неузнаваеми.

Престоят им в Арктика видимо е променил Микелсен (вляво) и Иверсен — дотолкова, че един от спасителите им избягва обратно към кораба от страх / снимка: Ejnar Mikkelsen/1913

През 1906 г. датска експедиция, водена от Лудвиг Мюлиус-Ерихсен, поема към североизточния бряг на Гренландия, за да изследва и картографира над шест градуса географска ширина. Ейнар Микелсен не е част от експедицията, но като много други, заинтересовани от арктическите открития, с нетърпение очаква новини от амбициозното начинание.

През 1908 г. Микелсен и останалият свят научават, че Мюлиус-Ерихсен и двамата му спътници — лейтенант Хьог Хаген и инуит на име Йорген Бронлунд — са загинали. Бронлунд, последният оцелял, успява да достигне до снабдителен пункт, преди да издъхне. Върху тялото му откриват дневник, в който описва мъките на групата. Повечето от записките и научните наблюдения на експедицията обаче са изоставени и липсват.

Ейнар Микелсен е решен да ги намери и съхрани труда, за който тримата мъже са загинали.

Корабът „Danmark“ на датския изследовател Мюлиус-Ериксен край бреговете на Гренландия през 1907 г. / снимка: Wikimedia CommonsМикелсен и експедициите

Микелсен е на море от 14-годишен и вече има зад гърба си няколко полярни експедиции, когато започва да планира похода си след Ерихсен. Амбициозен и неуморим, още като тийнейджър изминава над 500 километра пеша до Гьотеборг, за да се срещне със С. А. Андре, който се готви да излети с балон към Северния полюс. Микелсен го моли да го вземе с него в обречената мисия, но за негов късмет, Андре отказва. Всички участници в тази експедиция загиват.

Микелсен обаче успява да се включи в експедиция няколко години по-късно — към Източна Гренландия, водена от Амдруп. Веднага след завръщането си през 1901 г., отново заминава — този път с експедицията на Болдуин-Циглер към архипелага Земя Франц Йосиф в Русия. А, след това, когато Ерихсен и хората му умират в Гренландия, Микелсен ръководи англо-американска полярна експедиция през замръзналото море Бофорт.

Репутацията му вече е неоспорима, така че когато подава молба да ръководи експедиция в търсене на останките от екипа на Ерихсен, получава широка подкрепа. Финансирана наполовина от датското правителство и наполовина чрез частни дарения, през 1909 г. той купува малък ветроход на име „Алабама“.

Вижте още: (НЕ)възможно оцеляване: Сър Дългас Моусън – канибал или герой?

„Алабама“ отплава

Неподходящ за плаване в лед, корабът е преустроен и оборудван с мотор от 15 конски сили, след което е натоварен със запаси за 18 месеца. Освен Микелсен, малкият екипаж включва още само шестима души: лейтенант от Кралския флот Вилхелм Лауб, лейтенант от пехотата К. Х. Йоргенсен, дърводелецът Карл Унгер, механикът Аангаард и моряците Ханс Олсен и Георг Паулсен. Отплават на 20 юни 1909 г.

Членове на експедицията на Микелсен. Отляво надясно: К. Х. Йоргенсен, Карл Унгер, Ханс Олсен, Аагорд, Ейнар Микелсен, Георг Поулсен и Вилхелм Лауб / снимка: Ejnar Mikkelsen, 1913Изпитание след изпитание

Кучетата

Началото не вещае нищо добро. Времето е лошо, а кучетата — болни. Едно по едно умират, а когато Микелсен най-накрая намира ветеринар, съветът му е кратък — животните са обречени. С неохота, мъжете приспиват останалите болни кучета. За щастие, Микелсен е в добри отношения с жителите на близкия остров Амаасалик, с които се е запознал по време на експедицията на Амдруп. Закупува от тях 47 здрави кучета, но престоят забавя пристигането на експедицията в Исландия.

Механикът

Междувременно механикът Аангаард „заболява“, както дипломатично го описва Микелсен. В действителност той се бори със зависимост към алкохола, което го прави крайно неподходящ за пътуването. Оставят го в малко исландско селце, след което изпращат телеграма до близкия военноморски кораб “Islands Folk”, в която питат дали имат доброволец, който разбира от двигатели. Изпращат им своя ентусиазиран помощник-инженер — млад мъж на име Ивер Иверсен. Назначението му е толкова внезапно, че няма възможност нито да уреди делата си, нито да се сбогува с близките си.

Вижте още: Антарктическата експедиция на Ърнест Шакълтън и неговия екипаж, която се превръща в борба за оцеляване

Корабът

След като кадровият проблем е решен, “Алабама” се сбогува с “Islands Folk” и с познатия свят, и поема сама напред в студените северни води. Лошото време продължава да ги мъчи. До края на август “Алабама” вече е затисната от ледовете край остров Шанън, на около 300 км от мястото, където е зимувала експедицията на Ерихсен.

„Алабама“ на котва през лятото на 1909 г. / снимка: Wikimedia CommonsМъчително изпитание

Преди зимата окончателно да настъпи, Микелсен предприема първи разузнавателен поход с Иверсен и Йоргенсен. Карането на шейна през есента, признава той, е истинско мъчение, а по пътя губят няколко кучета. Все пак успяват да достигнат целта си – склада в Ламбъртс Ленд, където е издъхнал Йорген Бронлунд.

Тялото му все още е там, запазено от арктическия студ. Претърсват го за следи. Всички документи, които е носел, вече били събрани, така че го погребват тържествено и продължават. Малката група се разделя, за да претърси района в търсене на последния лагер на Ерихсен, но без успех.

Зимата наближава, а запасите са оскъдни, затова те тръгват обратно. След трудно пътуване, в което изчерпват храната и горивото, и губят много кучета – се присъединяват отново към екипажа на “Алабама” в зимната им база на остров Шанън.

Екипажът прекарва зимата сравнително добре – успяват да се топлят и хранят, без да се натровят с нищо. В полярна експедиция това се счита за върха на лукса. Йоргенсен обаче страда от тежки измръзвания и до пролетта все още не е в състояние да кара шейна.

Макар че заместникът му е извън строя, Микелсен продължава напред – изпраща групи за снабдяване още в ранна пролет и подготвя шейните. Когато всичко е готово, той потегля. Лейтенант Лауб, Олсен и Паулсен го придружават в първия етап, но само Иверсен продължава с него напред. Двамата нямали представа, че започват почти тригодишно изпитание.

Йорген Брьонлунд (вляво) е опитен полярен пътешественик. Син на гренландски инуит и приятел от детството на изследователя Кнуд Расмусен, той служи като опитен преводач в експедицията на Мюлиус-Ериксен. Вляво – последната страница от дневника му, написана на гренландски / снимка: Photo: Wikipedia/Det Kongelige Bibliotek

По следите на Мюлиус-Ерихсен

Пътуването напред било изключително бавно. Времето било все така лошо, а носели толкова много провизии и имали толкова малко здрави кучета, че се налагало да се движат на етапи (които повтаряли с различен багаж). За всеки изминат километър напред, те изминавали общо три. Макар да не стигнали толкова далеч, колкото се надявали, Иверсен и Микелсен се сбогували с тримата си спътници на 10 април. Те продължили напред, а останалите се върнали към кораба.

Осъзнавайки, че може и да не се върнат при “Алабама” преди ледовете да се раздвижат и корабът да отплава, Микелсен написал писмо до бившия си капитан Амдруп. Ако не се завърнели с “Алабама”, писал той, нямало причина за тревога. Той и Иверсен щели да се качат на минаващ ловен кораб и да се приберат по него. Добавил също, че няма нужда да се изпраща спасителна експедиция — търсенето им би било като „игла в купа сено“.

Микелсен и Иверсен се подготвят да потеглят / снимка: Ejnar Mikkelsen, 1913

Иверсен и Микелсен продължили мъчително на север. След като прекосили участък от вътрешния лед, осеян със смъртоносни цепнатини и непреодолими скални зъбери, стигнали до фиорда “Danmark”, вече с няколко кучета по-малко. Там започнали да следват стъпките на изгубената група на Ерихсен.

В края на май открили каменен пирамидален знак (керн) и останки от лагер с бележка, оставена от самия Ерихсен. Текстът бил болезнено обнадеждаващ: те били гладували и се борили, но наскоро намерили дивеч и се надявали да достигнат кораба си за шест седмици, следвайки брега.

„Горките момчета! – възкликнал Иверсен. – Толкова радост и надежда тук – и после… какво ли са преживели преди края!“

Няколко дни по-късно достигнали втори склад и намерили ново послание. Точно в него се криел отговорът на мистерията около смъртта на Ерихсен. Телата на Ерихсен и Хоган така и никога не били открити.

Вижте още: Кой е първият човек, стъпил на Северния полюс?

Несъществуващият канал на Пири

Бележката описвала със страховити детайли мъките на експедицията, но Микелсен бил поразен най-много от едно географско откритие: „Каналът на Пири не съществува.“

Американският изследовател Робърт Пири, по време на по-ранна експедиция през 1892 г. в Гренландия, картографирал голяма част от източното крайбрежие. На тази карта отбелязал морски канал, който според него разделял земята на Пири от основната част на Гренландия. По собствените му думи, той наблюдавал целия канал – дори и редица острови в него, от висока точка, наречена “Navy Cliff”. Именно това „откритие“ на северния край на Гренландия и на „земя отвъд него“ му донесло първата слава.

Днес много историци смятат, че Пири умишлено е излъгал за това откритие. Един от хората, които го придружавали – уважаваният изследовател Айвинд Астрюп – твърдял, че Гренландия продължава много отвъд “Navy Cliff”. Канал нямало, но официалната подкрепа отишла при политически ловкия Пири. За жалост, Астрюп се самоубил през 1896 г., едва на 24 години, преди да бъде доказано, че е бил прав.

“Наблюденията на Пири” били в основата на картите, които и Мюлиус-Ерихсен, и Микелсен използвали, а плановете и на двете експедиции се градели върху предположението, че съществува открит морски проход. Този проход, обяснявал Микелсен, би им позволил да достигнат до цивилизация много по-бързо, отколкото ако се наложи да следват източния бряг на Гренландия. Експедицията на Ерихсен се сблъскала със същия проблем – и това вероятно било решаващият фактор за гибелта им.

Тази диаграма от 1916 г. сравнява картата на Пири (в малкото каре) с предполагаемия морски канал и обновена карта без него / снимка: Geographic Review

Но поне една цел на експедицията била постигната: Микелсен и Иверсен можели да поемат дългия път към дома с утехата, че са открили и съхранили ценните открития на Ерихсен, Хоган и Брьонлунд.

Вижте още: Северна Атлантида: митичният Рунгхолт, потънал преди 700 години

Отчаяно бягство

“Алабама” се намирала на над 1200 километра разстояние. Сезонът бил напреднал. Останали им само седем изтощени кучета и почти никаква храна. С всеки изминат километър кучетата отслабвали, а Микелсен усещал как силите го напускат.

В началото на юни той вече не можел да върви – страдал от мускулни болки, подути стави и имал тъмнолилави хематоми по цялото тяло. Иверсен го качил на шейната, оставяйки повечето от останалите провизии, за да могат изнемощелите кучета да теглят поне него. Макар първоначално да не искал да го признае, болестта била ясна – скорбут.

Две снимки на Гърли – любимката на Микелсен и водач на впряга му. Тя е единственото куче, което имало позволение да спи в палатката / снимка: Ejnar Mikkelsen, 1913

Иверсен обаче запазил бодростта си, а когато тръгнали на юг, попаднали на дивеч и стари депа с храна. Витамин C от прясното месо помогнал на Микелсен, който скоро отново проходил. Но за повечето кучета вече било късно – останали само три. А скоро останали само две, след смъртта на Гърли – любимото куче на Микелсен. Тя била болна отдавна, но той така и не се решил да я приспи, както другите. Возел я на шейната. В крайна сметка обаче я заклали и я дали на последните две кучета за храна. Микелсен писал, че би искал да я погребе както подобава, с надгробна плоча, на която да пише: „Тук почива Гърли – нейният малък живот, изпълнен с вярна и неуморна служба, завърши.“

Изоставени

С напредването на пътуването и Иверсен започнал да отслабва и да боледува. Накрая се наложило да изоставят всичко – дори палатките, спалните чували и дневниците — в последен отчаян опит да достигнат “Алабама”. На 19 септември най-сетне се добрали до мястото, където би трябвало да ги очаква. Но вместо триумф, ги посрещнало ужасно разочарование. Корабът бил смазан от ледовете. Останалите петима души се били прибрали с минаващ ловен кораб.

Вижте още: Австралийски моряк и кучето му са спасени след три месеца в открити води

Останките от „Алабама“ / снимка: Ejnar Mikkelsen, 1913Хижа “Алабама”

Шокът ги накарал да се вцепенят. Никой не изрекъл и дума. „Толкова уверени бяхме – пише Микелсен със зле прикрита горчивина – а сега сме сами и напълно безпомощни.“

Микелсен и Иверсен построили малка хижа от отломките на разбития кораб. С останалите запаси от “Алабама” нямало непосредствена опасност да умрат от глад. Платнището, с което покрили хижата, щяло поне да ги предпази от смърт чрез измръзване.

Къщичката „Алабама“, докато Иверсен и Микелсен живеят в нея / снимка: Wikimedia Commons

Нямали въглища и трябвало бавно да разфасоват и изгорят останките от кораба. Дори тогава температурата в хижата рядко се качвала над нулата. Докато Микелсен „разкоствал“ Алабама, за да им е топло, Иверсен поел ролята на готвач. Дарба за готвене обаче нямал и най-доброто, което можело да се каже за храната им, било че… все пак можело да се живее с нея. Освен ежедневните дрязги със „съседите“ им – семейство арктически лисици, които крадели остатъците от храната им – зимата минала без инциденти.

Вижте още: Homo sapiens: колко адаптивно е човешкото тяло в екстремни условия?

Трета зима

Щом зимата отстъпила, двамата се отправили на пътуване с шейна. Не за да се спасят, а… за да приберат дневниците и журналите, които изоставили по време на отчаяното си бягство към “Алабама”.

Полярна мечка била проникнала в депото им и… изяла дневника на Микелсен, но повечето журнали с научни записки си били на мястото. След завръщането си в „Хижата Алабама“ те били уверени, че кораб ще дойде да ги прибере най-късно след шест седмици. Дори осиновили шест малки арктически зайчета и ги настанили в кутия в хижата. Грижата за тях и игрите с мъниците били добре дошла отмора от чакането.

В средата на август обаче все още нямало кораб и трябвало да се изправят пред зловещата мисъл, че ще прекарат още една зима в Арктика. Най-лошото било, че горивото им привършвало. Прекарали есента в отчаяни пътувания до едно американско депо, където открили, че кораб все пак бил идвал — но ги бил изпуснал с едва 25 километра.

Къщичката „Алабама“, където двамата мъже преживяват две зими / снимка: Ejnar MikkelsenУжасът на еднообразието

След като отново се установили, скуката ги погълнала напълно. Когато Микелсен получил зъбобол, дори първоначално се зарадвал – поне било нещо различно… Прекарвали часове всеки ден, разглеждайки албум с пощенски картички и измисляйки истории за хората по снимките. Осиновили и „домашна лисица“, която кръстили Прут. Правили опити за бягство и с лодка, и със шейна, но и двата били невъзможни. Оставало само едно: да чакат спасение и да се опитват да не загубят разсъдъка си.

Вижте още: (НЕ)възможно оцеляване: Стивън Калахан – 76 дни на надуваем сал в океана

Неузнаваеми

На сутринта на 19 юли 1912 г. Микелсен се събудил и видял Иверсен, да влита в хижата по бельо, отваряйки вратата с трясък и силен вик: „Добро утро!“

След 28 месеца борба и чакане, кораб най-после ги бил открил. Малък норвежки китоловен кораб скоро стоварил осем души от екипажа на брега. Видът на двамата изследователи бил толкова шокиращ, че домакинът (стюардът) хукнал обратно към кораба, след като решил, че пред него стоят опасни луди. И наистина – след повече от две години в дивото, Микелсен и Иверсен изглеждали като диви хора, извадени от друг свят.

Но щом първоначалният шок отминал, екипажът ги посрещнал на борда като герои. Капитанът Пол Лиленес търпеливо отговарял на всичките им въпроси за онова, което се било случило през трите им години отсъствие. Кралят им бил починал. Вестниците се питали дали още са живи. А когато стъпили на сушата в Олесунд, Норвегия, журналист бил един от първите, които ги посрещнали.

Микелсен и Иверсен на прием в тяхна чест след завръщането им / снимка: Det Kongelige Bibliotek/National Library of Denmark

Микелсен не пестял похвалите си за Иверсен — онзи, който в последния момент се присъединил към експедицията и останал до него цели три години. Но инженерът бил получил достатъчно приключения за един живот. Отдал се на спокоен живот и никога повече не се върнал в Арктика.

Микелсен, от друга страна, “прекарал остатъка от кариерата си” в пътувания до и от Гренландия. Дори след смъртта си, той останал част от нея – от 2007 г. насам, датски кораб, носещ неговото име, патрулира водите около Гренландия.

Вижте още статии в категорията: Невъзможното оцеляване.

Оригиналната статия е дело на Lou Bodenhemier.

СподелиShares

The post На предела: как двама изследователи оцеляват сами сред ледовете на Гренландия (1911–1912 г.) appeared first on 360mag.

Къде да карам: 3 леки веломаршрута около Карлуково

СподелиShares

Ако нямате търпение да подкарате велосипеда си, а още се чудите накъде да хванете, ние подбрахме 5 маршрута около Карлуково и Луковит, подходящи за напредващи и начинаещи колоездачи. Дори да сте по-напреднали, в справочника на mtb-bg.com, поддържан от Любо Ботушаров, ще намерите предложения, подходящи и за вас.

1. Обиколка покрай пещера Проходна и р. Искър (от Румянцево до Роман и обратно)снимка: Борис Първанов

Този приятен и интересен маршрут е дело на Борис Първанов. Маршрутът е край Искъра, предимно по асфалт и е подходящ за зимна тренировка, но е чудесен и за пролет и есен. Това каране е подходящо за хора, които търсят леки терени, стига да са достатъчно подготвени, за да преминат дистанцията от около 60 км.

Маршрутът се разгръща в района около пещера Проходна, с. Карлуково и поречието на р. Искър през с. Кунино до гр. Роман, а оттам обратно до с. Румянцево, където е началната и крайна точка. Вижте повече тук: Веломаршрут около пещера “Проходна”

Дължина: 62 км (асфалт – 54 км, 8 км – черни пътища). Изкачване: 840 м, спускане: 840 м. Продължителност: 4-7 часа (в зависимост от темпото, почивките и т.н.)
Всичко подробности за трасето ще намерите на следния линк.

2. Карлуково – Реселец

Маршрутът предлага едно много приятно каране за начинаещи, което при това е само на един час път от София. Районът на Карлуково, в Искърският пролом, е известен с красиви и величествени скални венци, разположени от двете страни на врязаното речно корито.

снимка: info.mtb-bg.com

Този маршрут гарантирано ще ви осигури красиви гледки, докато се движите от двете страни на реката. Той ще ви преведе покрай няколко местни забележителности – един скален манастир “Св. Никола Глигора” (но до него се стига пеша по стръмна пътека, и докато някой ви пази велосипедите), скалното образувание Провъртеник, интересна каменна къща, в близост до хижа „Провъртеник“ и др.

Има вероятност тук-там да се озовете в трудно проходима част, обрасла с храсти, но така ще усетите есенцията на т.нар. от по-опитните “храсталясване”.

Дължината на трасето е 24.1 км (черни пътища – 18.1 км, 6 км асфалт), с изкачване 250 м и спускане 250 м. Изминава се за около 2-4 часа (в зависимост от темпото и почивките). По маршрута има няколко чешми.
Всичко за маршрута научете тук.

3. Карлуково – Кунино снимка: Любомир Ботушаров, info.mtb-bg.com

Също като маршрута до Реселец, и този предлага красива и впечатляваща природа, но и е достатъчно лек и приятен за начинаещи колоездачи. Този път движението е в обратна посока, а поелите по него ще останат възхитени от внушителната осанка на каньона на река Искър и прилежащите му отвесни скални форми и причудливи образувания.

Маршрутът не е технически труден (с изключение на 2-3 кратки участъка), състои се основно от черни пътища и едно стръмно, но кратко изкачване по асфалт. Дълъг е 17,9 км с изкачване 300 м и спускане 300 м. Асфалт – 5,0 км, черни пътища – 12.9 км. Продължителност: 1-3 часа (в зависимост от темпото, почивките и т.н.)
Всичко за маршрута научете тук.

За още маршрути, от различна степен на трудност, постете mtb-bg.com. СподелиShares

The post Къде да карам: 3 леки веломаршрута около Карлуково appeared first on 360mag.

Трън Ултра Рън 2025 записва участници до 23 април

СподелиShares

430 са досега регистрираните участници в четирите дистанции на състезанието по планинско бягане „Трън Ултра Рън“. Състезателите ще стартират на 10 май от с. Велиново, като ще мерят сили по 4 предизвикателни трасета:

„Бягане до върха“ – 8 км, 560 м денивелация
„През двата върха“ – 13 км, 950 м денивелация
„Четири върха Трейл“ – 24 км, 1650 м денивелация (носи 1 ITRA точка)
„Десет върха Ултра“ – 54 км, 3400 м денивелация (носи 3 ITRA точки)

Тази година „Четири върха Трейл“ – 24 км е квалификация за участие на български състезатели в Световното първенство по скайрънинг за ветерани.

Вижте още: България ще бъде домакин на Световното първенство по скайрънинг за ветерани през 2025 г.

Остават последни дни за регистрация в четвъртото издание на събитието, съчетаващо спортно предизвикателство с истинско природно преживяване. Последни регистрации може да бъдат направени до 23 април 2025 г. и само през официалния сайт на дружеството www.transkotd.org. За участие се допускат лица, навършили 14-годишна възраст към датата на провеждане на състезанието.

За втора поредна година трасетата от 24 и 54 км включват и отделна класация в категория „Катерач“, която проследява времето за изкачване на един от най-стръмните участъци с около 480 м положителна денивелация за по-малко от 2 км, водещи към връх Любаш (1399 м). Специално монтирани устройства ще отчитат времената на състезателите в началото на изкачването и на върха.

Организацията предвижда подкрепителни пунктове с храна и вода за участниците, застраховка, електронно измерване на времето, помощ при нужда от медицински или логистичен характер, съхранение на личен багаж, професионално фотозаснемане, ръчно изработени награди и други. Всички успешно завършили ще получат ръчно изработен глинен медал – запазена марка на състезанието.

Организацията се осъществява от Трънското туристическо дружество с подкрепата на община Трън.

Медиен партньор на инициативата е информационна агенция Bgtourism.bg.

Вижте още: Как се прави състезание: Трън Ултра Рън

СподелиShares

The post Трън Ултра Рън 2025 записва участници до 23 април appeared first on 360mag.

ТД „Боерица“: Как превърнахме Люлин в планина за хората

СподелиShares снимка: ТД „Боерица“

В следващите редове ще ви разкажем как с много желание, доброволчески труд и отдаденост ние от Туристическо дружество „Боерица“ успяхме да превърнем едно късче от планината в място за хората. Не беше кратко – отне ни четири години. Не беше и лесно, но имахме и нашите партньори от Район Овча купел, местната общност и много доброволци..

Мястото е Люлин планина. А всичко започна в началото на 2021 г., когато ТД „Боерица“ подписа споразумение с Българския туристически съюз (БТС) за поддръжка на туристическата инфраструктура в планината и по-конкретно – в района на Бонсови поляни.


Какво заварихме

Всички туристически пътеки в района бяха обрасли или непроходими, маркировката липсваше или беше тотално занемарена, да не говорим за указателни и информационни табели.

След като бяха направени множество обходи на целия район разработихме план и стратегия за развитие на туристическата инфраструктура. Видяхме възможност за развитие на семеен туризъм, алтернатива на парковият градски туризъм, развитие на пешеходен туризъм, на трасета за планинско бягане, планинско колоездене и много други възможности…

Всичко това изискваше намиране на финансиране и хиляди човеко-часове доброволна работа на членовете на туристическото дружество, както и съгласуване с множество институции и партньори.
Така се стигна до първата дискусионна среща за развитието на Люлин планина, организирана от ТД „Боерица“ на хижа Бонсови поляни. На срещата присъстваха:
Кметът на район Овча купел
Председателят на БТС
Представители на горските стопанства
Представители на местната общност
Ловната дружинка от района
Представители на офроуд клубовете
Клубове и експерти по планинско колоездене
Наши партньори и доброволци

Благодарим на всички тези институции и партньори, които застанаха зад нас и ни помагаха през всички тези години да реализираме нашата мечта, а именно софиянци да имат една прекрасна алтернатива на претоварената Витоша!

#td_uid_1_67fd10009c0be .td-doubleSlider-2 .td-item1 {
background: url(https://www.360mag.bg/wp-content/uplo...) 0 0 no-repeat;
}
#td_uid_1_67fd10009c0be .td-doubleSlider-2 .td-item2 {
background: url(https://www.360mag.bg/wp-content/uplo...) 0 0 no-repeat;
}
#td_uid_1_67fd10009c0be .td-doubleSlider-2 .td-item3 {
background: url(https://www.360mag.bg/wp-content/uplo...) 0 0 no-repeat;
}
#td_uid_1_67fd10009c0be .td-doubleSlider-2 .td-item4 {
background: url(https://www.360mag.bg/wp-content/uplo...) 0 0 no-repeat;
}
#td_uid_1_67fd10009c0be .td-doubleSlider-2 .td-item5 {
background: url(https://www.360mag.bg/wp-content/uplo...) 0 0 no-repeat;
}
#td_uid_1_67fd10009c0be .td-doubleSlider-2 .td-item6 {
background: url(https://www.360mag.bg/wp-content/uplo...) 0 0 no-repeat;
}





ТД „Боерица“


1 на 6
























































































Какво се случи по-нататък

За периода 2021 – 2025 г. ТД „Боерица“ организира:

Повече от 100 доброволчески акции по разчистване и облагородяване на пешеходни пътеки, слагане на маркировка, указателни табели и информационни табла в Люлин планина;Изграждане на едно от най- популярните велотрасета в България – “Пумба” съвместно с Bike Ventures;ТД „Боерица“ бе бенефициент по проект към програма Европа на Столична община 2023 г. с проекта „Велопарк две планини – скритата перла на София“, който визуализира взаимовръзката между Витоша и Люлин планина. Създадохме веломаршрути свързващи двете планини, както и информационния портал www.dveplaninni.eu;ТД „Боерица“ бе бенефициент по проект към програма Европа на Столична община 2024 г „Витоша и Люлин планина – европейска дестинация за планинско колоездене”. По този проект в България семинар изнесе световно признатият атлет и проектант на велотрасета: Ники Уайлс. Подробности вижте тук .Изграждане на изключителната дървена арка на входа на планината в партньорство с район Овча купел;Изработени и разположени над 50 указателни табели в Люлин планина с подкрепата на вафли „Траяна“ и БТС;Изграждане на дървени информационни табла в партньорство с „Траяна“;Направа на детски кът на хижа Бонсови поляни с детска площадка и място за игра на най-малките;Облагородяване на мястото за отдих с пейки и маси на вр. Дупевица – съвместен проект с район Овча купел;Десетки обучения по планинско колоездене, първа помощ в планината, основни умения в планината за деца, планинско ориентиране и др.;

Над 10 семинара на различни планински и културни тематики на х. Бонсови поляни;

В допълнение към описаното организирахме няколко благотворителни събития: И не на последно място, включихме Люлин планина в най-голямото изцяло отборно планинско състезание: „По велопътеките с приятел“

Планината е за всички, но малцина се замислят колко работа, отдаденост и любов са нужни, за да превърнем едно късче от нея в място за хората. При това, запазвайки го автентично и съхранявайки всички природни дадености.
Всичко това ние, членовете на ТД „Боерица“, правим от сърце, влагайки всичките си знания, умения и експертиза!

Повече за нас:

Планина не се купува с пари. Планината е за всички и от нас, от цялото ни общество зависи дали ще я запазим натурална и достъпна за хората или ще допуснем да я превърнат в комерсиално и нечистоплътно място!

Следва развитие…

СподелиShares

The post ТД „Боерица“: Как превърнахме Люлин в планина за хората appeared first on 360mag.

Пещера “Стълбицата” – перла в короната на Деветашкото плато

СподелиShares снимка: Lupo Ch, Facebook

Не съм сигурен дали Орфей наистина е слязъл в подземния свят.
Но аз слязох.
В пещера Стълбицата.
И там разбрах защо някои легенди се раждат в мрак.

Митът за Орфей и Евридика винаги е предизвиквал у мен особено вълнение — онова усещане за търсене отвъд границата между световете, за любов, която прекосява границите, и за смелостта да слезеш в тъмното, за да откриеш светлината.

Когато за първи път посетих пещера Стълбицата, се почувствах като изследовател, тръгнал по стъпките на великия Орфей, отправил се към свещената река Стикс и към дълбините на подземното царство на Хадес и Персефона.

Там, под земята, сред влагата, камъка и тишината, природата шепне митове. А пещерата Стълбицата ги пази тези митове и легенди – пази ги не с думи, а с усещания, форми, светлина и сенки.

снимка: Lupo ChПещера Стълбицата – Тайният вход към подземния свят на Хадес и Персефона

Пещера Стълбицата е една от онези природни мистерии, един от онези природни бисери които едновременно се крият и се разкриват само на някои.

Там долу, в преддверието към света на Хадес, няма звуци от коли, няма туристически шум, няма натрапчиви табели. Чува се само тишината, капките вода, които се стичат по стените, и собственото ви дишане. Това е място за съзерцание, място за съсредоточаване (медитация) и прекрачване на всички граници – външни и вътрешни.

Местоположение

Загадъчна и красива, пещера Стълбицата е разположена в сърцето в Деветашкото плато, в северната част на централна България – един район, наситен с природни феномени и древна енергия. Точното ѝ разположение е в землището на село Кърпачево, Община Летница, Ловешка област. Макар да не е поддържана, тя привлича посетители със своята мистериозност и сурова красота.

Тя не е популяризирана в туристическите брошури, не е обект на масов поток от посетители и именно това я прави истинска перла в короната – едно скрито светилище, достъпно за тези, които търсят не само красивото, но и предизвикателното, мистичното и дълбоко смисленото.

Пътят до входа на пещера Стълбицата е свободно проходим, няма никакви физически прегради. И това е едновременно шанс и отговорност: да влезеш с уважение към природата и със съзнанието, че си в нейния храм, а не в поредния препълнен с туристи увеселителен парк.

Вижте още: Истории от подземния свят: Пещера „Бездънният пчелин“

снимка: Lupo ChХарактеристики

За разлика от повечето пещери, които се намират в планински терени и са достъпни през хоризонтален отвор, „Стълбицата“ се намира в землище, което обуславя нейния уникален характер. Входът за нея е разположен в самия “таван” и влизането става  по здрава метална стълба, която води до сумрачното вътрешно пространство.

Пещерата е пропастна, полукръгла с диаметър 62 м. Входът е с размери между 5 и 7 метра, откъдето следва 7,5 м вертикален кладенец, достигащ на върха на полуконичен гравитационен блокаж. Има едно достъпно разклонение с дължина 145 м и денивелация 4 м, както и едно затрупано разклонение. В залата на пещера “Стълбица” могат да се видят куполни сталагмити и синтрови езера.

снимка: Lupo Ch

Пещера „Стълбицата“ е получила името си заради стъпаловидното ѝ развитие в дълбочина, както и заради поставената в миналото от местното население дървена стълба за достъп до нейната вътрешност. Сега пещерата е оборудвана със стабилна метална стълба с перила, ремонтирана през 2010 година от Сдружение „Деветашко плато“ и хората от село Кърпачево.

Веднъж влезли, посетителите се оказват в свят на абсолютна тъмнина, осветена единствено от слабата светлина, проникваща през входа. За да изследвате пещерата, е добре да имате източник на светлина.

Вижте още: 10 пещери в България: магията на подземния свят (част 1)

Как да стигнетеснимка: Lupo Ch

Разстояние от село Кърпачево:

Пещера Стълбицата се намира на около 1.5 км западно от центъра на село Кърпачево. На центъра на селото, срещу селския магазин има табела, която отбелязва посоката, в която трябва да поемете. След излизане от селото се минава по черен път, който е достъпен с автомобил, велосипед или пеша.

Целогодишен достъп до пещерата:

Силно препоръчително е да организирате посещението си до пещера Стълбицата в сухо време. Ако наскоро е валяло и има локви и кал, горещо ви препоръчвам, да тръгвате по черния път след селото, само ако сте с високопроходим автомобил 4×4 с добри гуми. В сухо време пътят е достъпен за всякакви автомобили при бавно и внимателно придвижване.

Достъпът до пещерата е наистина изключително приятен с велосипед от центъра на селото.

снимка: Lupo ChРазстояние от Крушунските водопади:

Пещера Стълбицата се намира на точно 10 км югозападно от Крушунски водопади и това безспорно я прави естествено продължение на разходката ви до един от най-популярните водопади в България.

Разстояние от град Ловеч:

Деветашкото плато и световноизвестната Деветашка пещера са разположено на 20 км северно от град Ловеч. Разстоянието от центъра на град Ловеч до пещера Стълбицата е общо 40 км, като пътят от града на люляците, до двете пещери е в много добро състояние.

Вижте още: Пещера “Голяма Гарваница”

снимка: Lupo ChСигурност на достъпа до пещератаИзненадващо добро е нивото на сигурност и надеждност на достъпа. Веднъж стигнали до входа на пещерата, ще откриете, че вътре всичко е учудващо добре обезопасено:Има масивна, здрава метална стълба, която ви отвежда отвесно право навътре и надолу, в тялото на планината.Вътре в пещерата има бетонни пътеки и стъпала, които ви водят надолу и надолу в дълбините.Самата структура е направена така, че да следва терена без да го насилва – семпла но сигурна архитектура в хармония с природата.Важно! Въпреки че инфраструктурата вътре в пещерата е стабилна, обувките са от критично значение – забравете за джапанки, сандали или кецове с износена подметка.Стабилни туристически обувки (или поне маратонки с грайфер) са задължителни.

Вижте още: 10 пещери в България: магията на подземния свят (част 2)

снимка: Lupo ChПещера Стълбицата – един Фотографски РАЙ

Ако сте фотограф или просто обичате да улавяте играта на светлината, пещера Стълбицата ще ви възнагради щедро и пребогато. Точно в определени часове на деня, при слънчево време, слънчеви лъчи проникват през процепи и осветяват вътрешността на пещерата, превръщайки я в сцена, достойна за митологията на дедите ни траките.

Стените сияят в златисти, червени и сиви оттенъци, а капчиците влага по камъка и във въздуха отразяват светлината като фино кристално покритие.

снимка: Lupo Ch

Затова и препоръката ни още веднъж с две ръце е:
Посетете пещера Стълбицата в сухо и слънчево време, не само заради сигурността по черния път, но и заради магията, която светлината създава вътре в пещерата.

Най-добро време за посещение: между 9:30 и 16:30, когато лъчите на Слънцето навлизат в пещерата по най-живописни ъгли и форми.

РЕГИОНЪТДеветашко плато – карстовият рай по поречието на река Осъм

Деветашкото плато е геоложки феномен, разположен в централната част на Предбалкана, на север от най-високите върхове на Стара планина.

Тук по платото, варовиците, времето и водата са си дали среща в едно дълговечно търпение, създало десетки пещери, пропасти и отвесни форми. Платото е част от карстовия район Ловеч–Летница, известен с висока концентрация на пещери, скални образувания и древни обиталища.

Фосили от преди 100 милиона години на Деветашкото плато (снимка: Lupo Ch)

Преди около 100 милиона години районът на Деветашкото плато е бил покрит от древния океан Тетис. Обитателите на този загадъчен древен океан са оставили безброй следи от себе си, които днес се намират по платото под формата на загадъчни фосили и различни вкаменелости. Древните обитатели на Тетис са създателите на прекрасните червено – жълто – зелени кремъци, които се намират по Деветашкото плато. Тези древни находища от висококачествени кремъци са били и една от причините от десетки хиляди години по платото да е имало множество човешки поселения.

И днес археолозите намират кремъчни оръжия и сечива, както и керамика и глинени съдове не само в Деветашката пещера, но и в различни други райони по платото.

Вижте още: Идея за активен уикенд: пещера Магурата

снимка: Lupo ChЗабележителности в района

В радиус от 10 км около Стълбицата се намират:

Деветашка пещера — внушителна по размери, с богато биоразнообразиеКрушунските водопади — едно от най-красивите водни образувания в странатаЖдрелото над село Крушуна по посока село КърпачевоПещера Гарваница — вертикален много дълбок карстов кладенец, достъпен по изградена метална стълба.

Вижте още: 10 пещери в България: магията на подземния свят (част 2)

Карстови съкровища на България: Деветашката пещера, Крушунските водопади и пещера Гарваница

Преди да се сбогуваме с мистерията на пещера Стълбицата, нека хвърлим бърз, но уважителен поглед към някои от другите бисери в района – защото Деветашкото плато не е просто поредното туристическо място на картата.

Деветашкото плато е една компактна, но много богата галактика от чудеса и забележителности, разпръснати сред варовикови скали и по течението на река Осъм.

Деветашката пещера – вход към вечността

Снимка: Ира Кюрпанова

Намира се само на около 10 км северозападно от Стълбицата и представлява един от най-емблематичните пещерни обекти на Балканите. Сводовете ѝ се извисяват като катедрални арки, а вътре се чува ехото на хилядолетия. Археологическият пласт тук е впечатляващ – доказателства за човешко присъствие още от времето на неолита, медно-каменната епоха, траките и римляните. Във влажните ѝ хладни сенки гнездят колонии от прилепи – защитени видове, които придават още повече сакралност на мястото.

Крушунските водопади – водна приказка от варовик и светлина

Крушунски водопади (снимка: Огнян Немски)

Разположени в сянката на платото над село Крушуна, само на 10 км от Стълбицата, Крушунските водопади са естествен спектакъл на движение и светлина, където тюркоазена вода се разбива в каскади по варовикови тераси, покрити с мъх. Тук е изградена екопътека, но извън клишето – ако се отклоните от тълпата и следвате пътечките към по-високите водоскоци, ще откриете интимната красота на недокоснатата природа.

Вижте още: 10 пълноводни водопада в България, които да посетим

Пещера Гарваница – по стълба надолу в дълбокото

снимка: Lupo Ch

Разположена само на няколко километра южно от Стълбицата, пещера Гарваница се намира в непосредствена близост до село Горско Сливово. Пещерата представлява вертикален карстов кладенец с дълбочина около 60 метра, към който слизаш буквално отвесно надолу по вита желязна стълба, спускаща се в сърцето на скалата. За любителите на адреналина и подземната тишина – това е живо изпитание, тест за волята и наслада за очите, и благо откровение за Душата.

Село Деветаки – живата врата и пазителите на пътя към подземния свят

След всичко това, нека ви разкажа за едно истинско скъпоценно селце, което най-вероятно бихте пропуснали да видите.

Село Деветаки е кацнало на ръба на платото, където времето е решило да почине, животът тук тече с различна честота. Живописното село Деветаки е разположено сред скалите високо по склона над Деветашката пещера. То е съчетание от топлина, гостоприемство и автентичност.

снимка: Lupo Ch

Тук няма да видите хотелските комплекси, с което е пълно съседното село Кърпачево. Тук няма бетонови чудовища, няма лъскави кафенета, но има нещо много по-ценно – жива общност от сърдечни хора и аромат на прясно изпечен хляб. Ритъмът на сърцето на селото се подържа от кметицата с душа на творец. Центърът на селото е украсен със стил и вкус, дело на местната кметица – жена с визия и разбиране за красотата. Красота която не идва от парите, а от вниманието към детайла – цветя, пейки, рисувани камъни, пъстри керамични декорации – незабавно усещаш, че тук някой се грижи, тук някой обича мястото, което обитава.

Селската фурна – аромат от друго време… Веднага до малкия, но жив и поддържан селски магазин, ще откриете истински храм на аромата – действащата фурна на Деветаки. Тук още се месят и пекат самуни, каквито помним от бабините времена – с плътна хрупкава коричка, дъх на жито и любов. На центъра до фурната можете да пиете кафе (не от машина за 1 лев, а ароматно, ръчно направено от магазинерката. Седнали на пейката с изглед долу към Дунавската равнина, може да си купите хляб, сирене от местна мандра в близкото село Тепава и да си тръгнете със спомени и вкус, които не се забравят.

Вижте още: Екопътека до Скалните манастири край Шумен

снимка: Lupo ChЗаключение

Пътуване не просто до пещера, а към дълбините на себе си

Пещера Стълбицата, Деветашкото плато, селата като Кърпачево, Тепава, Деветаки – това не са просто точки на картата. Те са портали към друг начин на живот – по-бавен, по-дълбок, по-истински. Места, където природата и историята не са “атракция”, а мъдри учители и водачи.

Ако Орфей е слязъл в подземния свят заради любов, то ние слизаме заради търсене – на себе си, на корените, на онова, което има смисъл.

Пещера Стълбицата е едно от местата в Красива България, които могат да ти го покажат!

“Влез в пещерата, както се влиза в молитва. Не за да видиш, а за да си спомниш.”

Виж и дестинации от рубриката „С бодра крачка“, както и още Предложения за пътуване из красивата ни родина! За още интересни маршрути и вълнуващи срещи, последвай 360° в Инстаграм и Фейсбук, и не изпускай нищо важно от света на приключенията, аутдор спортовете и природосъобразния начин на живот.СподелиShares

The post Пещера “Стълбицата” – перла в короната на Деветашкото плато appeared first on 360mag.