Last Lovers Quotes

“Вината съществува,само когато човек не вярва на най-съкровените си импулси или не търпи другите, когато техните импулси са различни от неговите.”
― William Wharton, Last Lovers

“ Неговият мирис е толкова различен от онзи на повечето хора. И това не се дължи само на терпентина. Пък и гласът му — понякога спокоен, когато отговаря на въпросите ми, но въпреки това развълнуван. В същото време той е тъжен и самотен. Мисля, че е добър художник.

Беше толкова любезен да дойде при мен край паметника. Днес краката на мосю Дидро миришеха на плесен — може би от дъжда и от гълъбите. Миризмата беше по-силна от обичайната.

Мисля, че мосю Художника не се интересува от моите гълъби. Долових го в гласа му и по начин, по който седеше — макар и на възглавничката ми. Чувствах, че му е неудобно. Трябва да го науча да ги обича като мен. Надявам се, че утре ще дойде пак. Усещам мириса на терпентин от сакото ми.

Надявам се, че не се държах твърде неразумно. Толкова рядко намирам някой, с когото да разговарям — човек, който не мисли постоянно за слепотата ми. Другите са слепи. Често изпитвам съжаление към хората, които живеят затворени в този свят, а не извън него като мен. Това е много трудно и жестоко за тях.”
― William Wharton, Last Lovers

“Научих се да се съсредоточавам върху доверието и търпимостта. Открих, че това са най-важните елементи на невинността. Вината съществува, само когато човек не вярва на най-съкровените си импулси или не търпи другите, когато техните импулси са различни от неговите. Научих много от гълъбите. Те бяха най-добрите ми учители. Толкова са доверчиви. А повечето хора са убедени, че са глупави. Според мен мнозина мислят, че невинните са глупави или луди. Гълъбите ме научиха и на търпимост.”
― William Wharton, Last Lovers

“Толкова е странно да те рисуват. Почти усещам, че съм видима. Чувствам очите му върху себе си. Това ме кара да се чувствам действителна. Не можах да се въздържа. Исках да знам какво вижда. Нещо повече, как изглеждам в неговите очи, не само като художник, но и като мъж. Нали все пак съм жена. Надявам се, че не го уплаших, като едва ли не му се предложих, но от мига, в който го срещнах, знам, че той е мъжът, когото мога да обичам с цялото си тяло и душа, да му се отдам и да бъда възнаградена.”
― William Wharton, Last Lovers

“Защо художниците винаги изпитват потребност да бъдат непрекъснато в центъра на вниманието? Вероятно именно това ги прави художници или ги кара да стават такива. Те искат и изпитват необходимост да бъдат видени. Неизвестно защо не са сигурни, че ги забелязват. Чудя се доколко и аз съм такъв. Вероятно никой, притежаващ цялата обич и признание, от които се нуждае, няма никога да сътвори нищо. Той ще бъде напълно доволен от себе си. Това би погубило писателите, поетите, художниците, певците, музикантите, политиците и повечето хора, които карат света да се върти и се стремят към човешко общуване.”
― William Wharton, Last Lovers

“Исках да направя нещо повече, по-значимо... Ала все още бях напълно отчаян. Знаех какво ме дърпа назад. Бях твърде скован и се страхувах да покажа чувствата си – отдавнашен проблем и слабост, съсипала живота ми. Не можех да ги преодолея. Затварях се в себе си и се защитавах, сякаш се намирах в опасност от нещо, което не разбирах и не познавах. Искаше ми се да се отпусна, да бъда уязвим и да вложа сърцето и душата си в платното , но не можех да го направя. Ала имах желание да опитам...”
― William Wharton, Last Lovers

“ Слънцето пече и денят е топъл. Но щом някой от множеството прелитащи над нас бели или черни облаци го засенчи, веднага се появява студен ветрец и става хладно. В момента слънцето е ярко и осветява краищата на онези красиви френски облаци, каквито са рисували импресионистите и каквито не съм виждал никъде другаде. Надявам се някой ден да събера достатъчно смелост и да се опитам да ги нарисувам.

Проклетите гълъби са се върнали. Не ми обръщат внимание, сякаш възрастната дама ме предпазва от тях по някакъв магически начин. Сега тя се е отдала на тях. Наблюдавам я. Това е най-странната сцена, която съм виждал.

Жената има малък комплект инструменти, увит в кожа, като на техниците. Разтворила го е на пейката — не до мен, а от другата си страна. В комплекта има ножички, пенсетки, различни метални остриета, клечки за зъби, пръчици с увит накрая памук, миниатюрни шишенца, които миришат на алкохол и няколко пилички. Има и шишенце са антисептична течност.

Не знам как го прави, но протяга пръст и няколко от онези смахнати гълъби кацат на него. Тя избира една от птиците, като бавно и внимателно слага ръка на гърба й. Гълъбът се свива и тя го взема. Нежно разперва крилото му и прокарва пръст по цялата дължина, проверявайки перата. Има ли изкривено перо, оправя го, а ако е много изкривено, бързо го изважда, опипва вдлъбнатината с чувствителните си пръсти и слага капка антисептична течност.

Така проверява цялото тяло на гълъба — опипва всяко перце и го наглася. На птиците това изглежда им харесва — досущ шведски масаж. Не пърхат с криле, не се опитват да отлетят. Никаква паника. Просто се отпускат и се оставят в ръцете й. После жената проверява крачетата им — заглажда или пили загрубелите места, подрязва ноктите, ако има нужда, почиства разстоянието между нокътя и пръста и измива цялото краче. Бих искал някой да се грижи за мен така. Пък и не дрискам по статуите.

Щом свърши с поредния гълъб, възрастната дама сръчно бръква в една от десетината торбички, които е подредила до себе си. Избира зрънце сякаш са витамини и ги дава едно по едно на птицата, която току-що е прегледала. През това време гълъбът разперва крила и чевръсто проверява с човката си какво му е направила.

Птицата изкълва зрънцата от ръката й, а после жената грациозно махва с ръка и внимателно го отделя от пръста си. Гълъбите излитат, кръжат известно време във въздуха и сетне кацат на статуята на Дидро, за да я омърсят.

Изглежда любимите им места са перото в ръката му, самата ръка и главата му.

Целият Дидро е покрит с гълъби. Върху него има повече птици отколкото върху възрастната дама, но в края на краищата той е десет пъти по-голям от нея. Тъмнозелената патина на бронза му е покрита със слой бели изпражнения.

Гледам как жената се занимава с пет-шест от гълъбите. Твърде съм улисан, за да се върна към работата си. Не съм виждал такова нещо. Когато бях ученик в гимназията, гледах канарчета и много обичах да слушам песните им. Но гълъбите издават само гъргорещи звуци и човек може да повърне, докато ги слуша. И все пак, трябва да призная, че не съм виждал някой да се занимава с тях така, както прави възрастната дама.

Тя оправя перата им и говори, като предимно задава въпроси. Вниманието й е насочено към гълъбите, но от време на време ме поглежда и се усмихва. Започвам да осъзнавам, че отгатва къде се намират очите ми по гласа или по миризмата ми. Явно го прави така, че да не се чувствам неудобно от слепотата й. Преструва се, че вижда заради мен. Но въпреки това аз се чувствам неудобно. Не мога да го преодолея и още не мога да разбера как е възможно да ме гледа право в очите и да чете мислите ми. Това е свръхестествено.”
― William Wharton, Last Lovers

“Стегнатите егоистични окови, които ме държаха затворен в егото ми и ме изолираха, са скъсани завинаги. Сега се чувствам неразривна част от света. Не се боря и не се съпротивлявам, само съм част от него. И както казваше Мирабел, до известна степен съм по-невинен.”
― William Wharton, Last Lovers

“Мирабел непрекъснато споделя спомените и виденията си, както правеше преди. Те не се отличават много от онова, което виждам, с изключение на объркването на местата. Или може би започвам да виждам като нея и нейните представи изместват действителността пред очите ми. Не ме е грижа.
Боята сякаш се лее. Спирам само за да изстискам нови цветове върху палитрата. Откривам, че рисувам с много повече боя, по-бързо, знам какво да правя и не изпитвам онзи страх от грешки, който ме обсебваше преди. Нещо у мен се промени. Чувства, се все по-малко контролиран от Мирабел. Спогаждам се повече с нея и двамата работим като един екип.”
― William Wharton, Last Lovers

“... Изгубих известна част от уважението си към очевидното...
Всеки художник, който наистина открие изкуството си, стига до този момент. А поради слепотата си, Мирабел го знаеше също. В музиката си тя се занимаваше със звуците, а не с видимото - написаните ноти, което пречи на повечето изпълнители. Когато слушаше говор, Мирабел чуваше само звуци със значение, а не заместителите на писмената реч. За нея това беше единственият истински език. Предполагам, че затова й е било лесно да научи толкова много чужди езици, както и музиката, която свиреше. Дори ушите й бяха невинни.”
― William Wharton, Last Lovers

“Има едно място точно на улицата, която излиза на площад „Фюрстенберг“, където гледайки нагоре и вляво, виждам цял куп сгради със сложна плетеница от прозорци, покриви, стени, извивки, мансарди и комини, разкрити под всички възможни ъгли.”
― William Wharton, Last Lovers