Съдби Quotes

“Впрочем във всичко, което Херта Албрехт така редовно и ревностно вършеше, липсваше онова, което прави живеенето живот - участието на сърцето, удоволствието от свършената работа, търсенето на промяната, очакването на нещо.”
― Miroslav Popović, Съдби

“Куфарите на Барух бяха в антрето. Там бяха и обувките и палтата. За да стигне дотам, Арон Барух трябваше да мине покрай войника. Минавайки, той всеки път и с ръка, и с рамо, и с усмивка, и с походка се извиняваше, че пречи.
Това не беше подмазване.
Това беше потребност да се установи поне някакъв контакт с нещо непонятно и страшно, което изтръгва хората от земята и може да им стори всякакво зло, да се открие в това нещо душата - дори тя да е зла, но да е душа - да се изнамери поне нещо подобно на каквото и да било, известно на човека в областта на живия свят.”
― Miroslav Popović, Съдби

“Село Влашичи мудно се събуждаше.
Запратено накрай света, само за себе си свят, то не беше сигурно в съществуването на каквото и да било освен на себе си, затова не бързаше да признае и тази войска, която пристигна със студеното зимно утро.”
― Miroslav Popović, Съдби

“6 април 1941г. осъмна с хубаво утро. Беше неделя. Слънцето, без да бърза, осветяваше дворовете. Имаше цял ден пред себе си. Докосваше прозорците, влизаше в тях, простираше спокойни квадрати светлина на пода, надничаше в лицата на креватите. При този поздрав младите и най- малките се размърдваха, обръщаха се на другата страна, завиваха се презглава и още по- дълбоко затъваха в съня, а по-възрастните, полубудни, се наслаждаваха на редкия момент в живота, когато няма нито движения, нито грижи, нито мисли, нито планове, когато човек е просто жив.”
― Miroslav Popović, Съдби

“Големите житейски истини са малко на брой. Те се издигат високо над безредните храсталаци на всекидневието - спокойни и видими от всички страни. Понякога е просто достатъчно да вдигнеш поглед и да ги забележиш, без мъчително мъдруване къде са и какви са и без сложни изчисления къде се намират.”
― Miroslav Popović, Съдби

“Едва тогава заплака с тежък, страшен плач, с какъвто се плаче веднъж в живота, с плач, през който се чува как от сърцето се откъсват тежки, пълни с кръв късове и мокро и тежко плясват в дъното на душата.”
― Miroslav Popović, Съдби

“Къщата изглеждаше като връстница на вечността.
...
Стара и мъдра, къщата знаеше, че всичко това, та дори и смъртта, е живот. Затова стоеше, без да се старае да оцелее, но и без да бърза да изчезне: сънлива, неподвластна на годините и леко омагьосана.”
― Miroslav Popović, Съдби

“...светлината потъмня с един оттенък.”
― Miroslav Popović, Съдби

“В душата му ечаха цели хорове на надеждата.”
― Miroslav Popović, Съдби