Катерушки Quotes

“Надпис, който ще личи през нови и нови пластове боя: "Всички, които поставят неправилно ударенията, лекомислено гълтат букви, плюят срички, като че са шлюпки от семки, никога няма да бъдат щастливи." - "Ама защо?" - "Защото думите си отмъщават. Те управляват хората. Онези, които бъркат окончанията, без да знаят, съсипват живота си." - "Как така?" - "Ами така. Всеки ден, като подвикваш смачкани топки и дрипи от думи, ти затъваш все по-дълбоко в тресавище, от което няма измъкване. Никога, разбираш ли? Това е страшно. И един ден всички неправилни, скъсени думи ще се възправят срещу тебе. Защото - шепне мама - това, което говориш, е пряко свързано с начина, по който живееш."
Уля Нова, "Катерушки”
― Улья Нова, Катерушки

“„Защо бе, защо отиде при тия катерушки…“
Беше безсмислено да им се обяснява, че всяка катерушка, щом се появеше в някой двор, се превръщаше в покана за схватка със страха. Рано или късно катерушката съобщаваше, че часът е настанал. Тогава нямаше път за отстъпление, защото инак сън не те хващаше. И ставаше необходимо още днес, спешно да се хванеш за лостовете и да избягаш от земята, от тревата и камъчетата, от шипковите храсти, от пейките, от зарязания край пътеката велосипед, от развълнувано протегнатите ръце. Вече бяха забравили, тези разплакани лелки с пухкави фланели на птици на гнева, че катерещият се нагоре неочаквано изпъкваше и ставаше единствен сред вятъра, листата, сред далечния шум от шосето. Като се катереше все по-нагоре, той все по-отчетливо се очертаваше на фона на високите перести облаци, на ясното топло небе, позлатено от слънцето. После, между земята и размиващата се самолетна следа, неочаквано ставаше ясно, че сега всичко зависи само от тебе. Тогава ръцете здраво и жадно стисваха железните лостове, краката пристъпваха мъничко по-бавно, за да правят крачките безупречно и сигурно. Отпред още няколко последни, решаващи лоста разчертаваха небето. Точно над тях се мятаха лястовички и бързолети, те рязко падаха към земята, после леко излитаха в прохладата над покривите. И погледът се носеше към дълбоките, прохладни недра на небето. А вече на самия връх страхът изчезваше и на негово място непременно, от само себе си се разкриваше, ставаше известна някаква нова тайна. За всеки отделна. Синият вятър на дворовете, полетял над катерушката, охлаждаше лицето, рошеше косата, игриво намяташе на главата качулката […] За няколко мига времето умираше. Вместо него съвсем за кратко се пораждаше нещо друго, отделно и неизменно. Беше безсмислено да им се обяснява, че всеки, който е забравил този решителен и страшен щурм на катерушката, постепенно се е превръщал в прекършени мъже, които пушат по балконите, в разплути лелки с кисели физиономии от опашката пред спестовната каса, а също в повехнали баби, усукани в протрити на лактите кожуси.”
― Улья Нова, Катерушки

“Разчертала небето с покафенелите от ръжда лостове, с нямо предизвикателство, чак до облаците пред нас се извисяваше огромната стена-катерушка, една свръхширока и студена стълба. Тя делеше нашия живот на преди и след. За нас беше главозамайващо изпитание. С целия си страховит вид тя ни канеше да се откъснем от земята, превръщаше се в препятствие, което да преодолеем и да слезем от другата страна малко различни. Подхлъзнали се, но навреме стиснали желязото. Треперещи. Нагълтали се с вятър, изгубили страха.”
― Улья Нова, Катерушки