La plaça del Diamant Quotes

“And I got a strong feeling of the passage of time. Not the time of clouds and sun and rain and the moving stars that adorn the night, not spring when its time comes or fall, not the time that makes leaves bud on branches and then tears them off or folds and unfolds and colors the flowers, but the time inside me, the time you can't see but it molds us. The time that rolls on and on in people's hearts and makes them roll along with it and gradually changes us inside and out and makes us what we'll be on our dying day.”
― Merce Rodoreda, The Time of the Doves

“La vida, perquè sigui vida, s'ha de viure a poc a poc...”
― Mercè Rodoreda, La plaça del Diamant

“... може би ще срещна някоя локва по пътечките ... а във всяка локва, колкото и малка да е, ще има небе ...”
― Mercè Rodoreda, The Time of the Doves

“Veure el món amb ulls d’infant, en un constant marevellament, no és pas ser beneit sinó tot el contrari.”
― Mercè Rodoreda, La plaça del Diamant

“A casa vivíem sense paraules i les coses que jo duia per dintre em feien por perquè no sabia si eren meves...”
― Mercè Rodoreda, La plaça del Diamant

“Y sentí intensamente el paso del tiempo. No el tiempo de las nubes y del sol y de la lluvia ni del paso de las estrellas adorno de la noche, no el tiempo de las primaveras dentro del tiempo de las primaveras, no el tiempo de los otoños dentro del tiempo de los otoños, no el que pone las hojas a las ramas o el que las arranca, no el que riza y desriza y colora a las flores, sino el tiempo dentro de mí, el tiempo que no se ve y nos va amasando. El que rueda y rueda dentro del corazón y le hace rodar con él y nos va cambiando por dentro y por fuera y poco a poco nos va haciendo tal como seremos el último día.”
― Mercè Rodoreda, The Time of the Doves

“I amunt, jo amunt, amunt, Colometa, vola, Colometa... Amb la cara com una taca blanca damunt del negre del dol... amunt, Colometa, que darrera teu hi ha tota la pena del món, desfes-te de la pena del món, Colometa.”
― Mercè Rodoreda, La plaça del Diamant

“Uns quants ximples em van començar a dir coses per molestar-me i un es va acostar més que no pas els altres i va dir, està bona. Com si jo fos un plat de sopa. Tot plegat no em feia cap gràcia. Era veritat, però, que el meu pare sempre em deia que jo era de mena exigent...però és que a mi em passava que no sabia ben bé per què era al món”
― Mercè Rodoreda, La plaça del Diamant

“It was raining outside. The little drops fell on the rooftops, on the streets … maybe also on the mountains….drops of water hung from clotheslines and played tag and sometimes one of them would fall and before it fell it would S T R E T C H and S T R E T C H because you could see it was hard for it to let go. It had been raining for a week…and the clouds were so swollen they were right on the roof tops.”
― Mercè Rodoreda, The Time of the Doves

“E avvertii forte il trascorrere del tempo. Non il tempo delle nuvole e del sole e della pioggia e il passare delle stelle ornamento della notte, non il tempo delle primavere dentro il tempo delle primavere e il tempo degli autunni dentro gli autunni, non quello che mette foglie sui rami o quello che le strappa via, non quello che increspa e leviga e colora i fiori, ma il tempo dentro di me, il tempo che non si vede e ci impasta. Quello che ruota e ruota in cuore e lo fa ruotare con sé, e ci va cambiando dentro e fuori e pazientemente ci va riducendo come saremo l'ultimo giorno.”
― Mercè Rodoreda, The Time of the Doves

“Премина един трамвай, сигурно беше първият, излязъл от депото, най-обикновен трамвай, като всички останали, избелял и стар – този трамвай може да ме е виждал как тичам, а след мен Кимет, когато изтичахме като пощръклели откъм площад „Диамант“. Нещо застана на гърлото ми, като зърно нахут, забило се в мъжеца. Зави ми се свят, затворих очи и вятърът, кой то направи трамваят, ме тласна напред, сякаш животът ми си отиваше. И при първата си крачка още виждах трамвая как преминава с голяма скорост и пуска червени и сини искри между колелата и релсите. Сякаш вървях в празно пространство , очите ми не виждаха, всеки миг си мислех, че ще потъна, пресякох, стиснала здраво ножа, без да виждам сини светлини. На отсрещната страна се обърнах и погледнах с очите си и душата си и не можех да повярвам, че е станало невъзможното. Бях пресякла. Вървях по предишния си живот, докато стигнах до стената на къщата, под покрития балкон…”
― Mercè Rodoreda, The Time of the Doves

“Докато си мислех така, появиха се миризмите и зловонията. Всичките. Гонеха се, отстъпваха си място, бягаха и се връщаха: миризмата на тераса с гълъби , и зловонието на белина, което опознах що за зловоние е, след като се ожених. И миризмата на кръв, която беше като предизвестие за миризмата на смъртта. И миризмата на сяра от ракетите и фишеците – тогава на площад „Диамант“, и миризмата на хартия от хартиените цветя, и миризмата на суха зеленина, която се ронеше по земята и образуваше килим от дребни листенца, които бяха зеленината, избягала от клонката. И силната миризма на морето. Погладих очите си с ръка. Питах се защо зловонията се наричат зловония, а миризмите – миризми и защо да не може да се казва зловония на миризмите и миризми на зловонията, и тогава се появи миризмата на Антони, когато беше бъден и после миризмата на Антони, когато спеше. – бях казал на Кимет, че може би дървоядите вместо да работят отвън навътре, работят отвътре навън и през кръглите дупчици си показват главите и се замислят за белите, които вършат. – И миризмата на децата, когато бяха малки – на мляко и на лиги, на прясно мляко и на вкиснато мляко. – Госпожа Енрикета ми беше казала, че имаме няколко живота, преплетени един в друг, но смърт или женитба, понякога, не винаги, ги разделя и истинският живот, освободен от всякакви връзки с онези няколко лоши живота, с които е обвързан, може да живее, както би трябвало да живее винаги, ако онези няколко лоши живота го бяха оставили на мира. Казваше още, че те се карат и ни измъчват, а ние нищо не знаем, как то не знаем нито за работата на сърцето, нито за голямото вълнение на червата… И миризмата на чаршафите, по б рали моето тяло и тялото на Антони, онази миризма на уморен чаршаф, който всмуква миризмата на човека. И миризмата на косите върху възглавницата, и миризмата на всички тези боклучета, които краката оставят в края на леглото, и миризмата на носените дрехи, оставени през нощта на някой стол… И миризмата на зърното, на картофите и на бутилката със сода каустик… Дръжката на ножа беше дървена, закована с три пирончета със сплескани глави, за да не може никога повече да се откачи от острието.”
― Mercè Rodoreda, The Time of the Doves

“Чувствах жарта вътре в мозъка си, разпалена и червена. Фий, поилки, хранилки, гълъбарник, кошници, курешки – всичко по дяволите! Бояджийска стълба, тръстика, топка сяра, гушести, червени очички и червени крака - всичко по дяволите! Паунест, качулат, монахиня, гълъбчета и гълъбища – всичко по дяволите! Таванска стая – само за мен, дупката на тавана – да се затвори, столовете – в таванската стая, край на разходките на гълъбите из къщата, кошът с прането - на терасата, прането – простряно на терасата. Кръглите очи и острите човки, перушината, преливаща от розово в ябълково- всичко по дяволите! Майката на Кимет, без да иска, ми беше показала изхода… Започнах да тормозя гълъбите, докато мътеха. Използвах, докато децата спяха следобед, качвах се на терасата и измъчвах гълъбите. Таванът на терасата беше като фурна, цялото сутрешно слънце се събираше на покрива и го нажежаваше, а сгорещените гълъби и вонята им го превръщаха в ад.”
― Mercè Rodoreda, The Time of the Doves

“Бях уморена; изпотрепвах се от работа и все не вървеше. Кимет не виждаше, че имам нужда от малко помощ, вместо цял живот все аз да помагам, никой не ме забелязваше и всички изискваха все повече от мен, сякаш не съм човек. А Кимет, дай му да взема гълъби и да ги подарява. В неделя излизаше със Синтет. А ни беше казал, че иска да сложи кош на мотора, за да излизаме всички. Той със сина отзад, а аз в коша с дъщерята. Но, както казах, в неделя излизаше със Синтет и мисля, че отиваха да патрулират, както си бяха наумили. Понякога все още се оплакваше от крака, но веднага млъкваше, тъй като синът ни омотаваше крака си с един парцал и обикаляше столовата, преструвайки се на куц, а Рита след него, вдигнала нагоре ръчички. Кимет се ядосваше, че възпитавам децата като циганчета.”
― Mercè Rodoreda, The Time of the Doves

“… и като закрих лицето си с ръце, за да се спася неизвестно от какво, наддадох адски вик. Вик, който сигурно съм носила в себе си, и с този вик, толкова широк, че едвам мина през гърлото ми, от устата ми излезе едно съвсем малко нещо, почти нищо, като хлебарка, направена от слюнка… и това малко нещо, почти нищо, което беше живяло толкова време вътре в мен, беше моята младост, която излетя с този вик, който не ми беше ясно какво е… Безпомощност? Някой докосна ръката ми, обърнах се , без да се стряскам, един стар човек ме попита дали съм болна и чух, че отварят балконска врата. Не се ли чувствате добре? Приближи се една старица и старецът и старицата застанаха пред мен, а на балкона имаше някаква бяла сянка. Мина ми – отвърнах. Дойдоха още хора, идваха бавно, като дневната светлина, казах им, че ми е минало, няма нищо, това са нерви, нищо, никаква опасност… И отново тръгнах да вървя, да се връщам назад. Старецът и старицата, обърнах се да ги видя, бяха останали на същото място и ме следваха с очи и на слабата светлина, която вече се беше появила, изглеждаха недействителни… Благодаря. Благодаря. Благодаря. Антони години наред ми благодареше, а аз никога не съм му благодарила за нищо, Благодаря… На ръба на тротоара на улица „Гран“ погледнах нагоре и надолу дали не идват трамваи и пресякох тичешком, а когато стигнах на отсрещната страна, пак се обърнах да видя дали ме следва онова малко нещо, почти нищо, което така ме бе подлудило.Вървях сама…”
― Mercè Rodoreda, The Time of the Doves

“I thought I should rein my sadness in, keep it small, not let it surround me, or spread to my bloodstream or thereabouts. Turn it into a ball, bullet or pellet. Swallow it quick.”
― Mercè Rodoreda, La plaça del Diamant

“Em vaig haver de fer de suro per poder tirar endavant, perquè si en comptes de ser de suro amb el cor de neu, hagués estat, com abans, de carn que quan et pessigues et fa mal, no hauria pogut passar per un pont tan alt i tan estret i tan llarg.”
― Mercè Rodoreda, La plaça del Diamant

“... pa sam ispružila ruke pred lice da se spasim ni sama ne znam od čega i ispustila krik iz pakla. Krik koji sam mnogo godina nosila u sebi pa mi je uz taj krik, toliko težak da se teškom mukom probio kroz grlo, kroz usta pobjegla i nebitna neka sitnica, nešto poput tračka sline… a ta nebitna sitnica koja je toliko dugo živjela u meni bila je moja mladost koja je sad pobjegla uz taj krik kojemu nisam znala imena… samoća?”
― Mercè Rodoreda, La plaça del Diamant

“...el hambre se habían vuelto medio salvajes y que no las podía cazar ni coger.”
― Mercè Rodoreda, La plaça del Diamant

“Tots els records que conservo de Gràcia son estranyables. Ara tot això és lluny, però pensar-hi, enmig d’una onada de nostàlgia, em fa bé; moltes vegades i en diverses cirumstàncies, aquests records m’havien estat un consol.”
― Mercè Rodoreda, La plaça del Diamant

“I vaig começar a caminar altra vegada, a desfer camí.”
― Mercè Rodoreda, La plaça del Diamant

“Ningú no neix per viure entre reixes.”
― Mercè Rodoreda, La plaça del Diamant

“Heel sterk voelde ik opeens de loop van de tijd. Niet die van de wolken en de zon, de regen en de loop van de sterren die de nacht versieren, niet het verstrijken van de seizoenen, van de lente en de herfst, niet de tijd die de blaadjes aan de takken doet uitbotten en ze weer laat afrukken, die de bloemen open- en dichtvouwt en kleur geeft, maar de tijd in mijzelf, de tijd die onzichtbaar is en ons vormt. De tijd die binnen in ons hart verstrijkt en het laat kloppen en die ons verandert van binnen en van buiten en die ons geduldig maakt tot de mens die we op onze laatste dag zullen zijn.”
― Mercè Rodoreda, The Time of the Doves

“And when Quimet saw the doves flying above our roof and only above our roof, his face stopped looking so yellow and he said everything was okay. When the doves got sick of flying they started to come down, first one and then another. They went back in the dovecote like old ladies going to mass, taking little steps and jerking their heads like wind-up toys.”
― Mercè Rodoreda, The Time of the Doves