“Премина един трамвай, сигурно беше първият, излязъл от депото, най-обикновен трамвай, като всички останали, избелял и стар – този трамвай може да ме е виждал как тичам, а след мен Кимет, когато изтичахме като пощръклели откъм площад „Диамант“. Нещо застана на гърлото ми, като зърно нахут, забило се в мъжеца. Зави ми се свят, затворих очи и вятърът, кой то направи трамваят, ме тласна напред, сякаш животът ми си отиваше. И при първата си крачка още виждах трамвая как преминава с голяма скорост и пуска червени и сини искри между колелата и релсите. Сякаш вървях в празно пространство , очите ми не виждаха, всеки миг си мислех, че ще потъна, пресякох, стиснала здраво ножа, без да виждам сини светлини. На отсрещната страна се обърнах и погледнах с очите си и душата си и не можех да повярвам, че е станало невъзможното. Бях пресякла. Вървях по предишния си живот, докато стигнах до стената на къщата, под покрития балкон…”