Симеон Трифонов > Recent Status Updates

Почнах отначало, че я бях забравил в офиса.
Невероятна е Кепнес. И този път - за разлика от култовата "Ти" - не толкова историята, но затова пък персонажите й са брутално добри.
О, да. Най-важното да не забравя.
Провидънс е родното място на Лъвкрафт. Нищо не е случайно тук ;)

Чиста проба пост-апокалиптична лудост. Зелазни е бог.

Първият от четирите, подбрани от Стърджън, разказа, не ме впечатли с нищо, освен с типичното Зелазническо умение да изгради много с малко думи и да акцентира върху нещо определено, без да се усеща нужда от обяснения.

Възможно ли е през всичките тези години да съм грешал? Романът започва повече от упойващо.

Чел съм почти всичко на Спилейн на български преди 20 години, тъкмо е време да ги прочета отново - този път и хронологично.
Между другото преводът - макар и на места отвратително дървен - има доста сполучливи моменти. Хамър не се свени да псува хомосексуалните на "педал", цинизмът му се отключва от нищото, а мацките наоколо се овлажняват само от погледа му.
Абсолютен гилти плежър, както си го помня.

Няколко страници са достатъчни, за да се усети неподражаемият стил на Гомбрович, който помня от "Фердидурке". А преводът на Катерина Кокинова е вълшебен. Заради "откриването" на автори като Витолд цял живот ще съм щастлив, че корабокруширах в Славянски филологии, макар това приключение да не завърши по Робинзонски...

През 90-те Плеяда издаде на български супер калпав превод на кръвопролитната еротична хорър феерия "Fire within" в три книги под общото название "Наследниците на Нострадамус". Обожавам тази книга, в нея има всичко, което един маниак да иска - секс, черва, жертвоприношения, апокалипсис. Оказа се, че е втора част от поредица на Уоткинс, това е първата книга. В амазон за киндъл я купих за 4 долара. Ръцете ми треперят...

Поляновите урбанистично-психологически разкази са гигантски бъбречен камък в литературната ни система. Толкова по-жалко за нас, че преди Комунизма не са го усетили, комунистите пък са опитали да го излекуват, а днес никой не се сеща за него.
Разказите тук задобряват с всеки следващ, сякаш първите няколко текста са били за замазване на очите на който там лит. инквизитор е трябвало да прецени дали да се пуска.

Разтърсващо четиво. Езикът на авторката е изключителен - от една фактология през призмата на първо лице прави образен кошмар, който смазва с визуалността си.

Обожавам ноар-а. А този е абсолютна класика.

Ужасна книга, ужасна. Ужасно бъркаща. Съветвам да не се чете в лабилно състояние. Не е истина колко е добра Пинбъро, аз съм зашеметен.

Полянов е автор на един от най-най романите в литературната ни история - "Слънцето угаснало". След прочитането му - и вече подкован с диаболично-психологическата му ранна проза - дадох си обет да събера всичко негово и да намеря начин да го доведа до знанието на възможно най-голям брой родни читатели. Един изгубен , ама много изгубен писател е Полянов. А е страхотен. Този сборник е късно-комунистически и пак има нещо

Кепнес е страхотен, модерен разказвач с отличаващ се стил. Реминисцентни прилики - ако смея да търся - може да намеря в книгите на Брет Истън Елис и Чък Паланюк. Това, което ме радва изключително при Кепнес, обаче, е умението й да бъде крайна, без да бъде самоцелна, пропагандна или твърдо концептуална.

Засега добрите студии вътре са по-скоро изключение. Необяснимо за мен, сред сериозните и оригинални подходи към литературното разбиране / създаване, са набутани ученически драсканици в стил "литературен анализ на познат текст за седми клас".

Голям мъж съм, не би трябвало трогателни романи с централен персонаж разпъпваща тийнейджърка да ме грабват така, но за час я разполових (книгата, не тийнейджърката). Очаквах нещо едва ли не плътно, тромаво и документално, наместо което получавам чудесен лек стил и класическа романтика на фона на актуално-конфликтен декор.
Кефи ми ненатрапчивостта, с която Евгениева пуска детайли за мравуняка Ислямска държава.

Тъжна книга, написана с много сърце. Стяга и те кара да се чувстваш малък. С всяка следваща страница Пинбъро ми става все по-любима.

Пинбъро не изневерява на стила, който познавам от "Език на умирането", като и тук основна тема е смъртта и начинът, по който натрапчивото й присъствие озарява живота. Засега готини образи и страхотна атмосфера, както и звучене, близко до това на Геймън, но някак по-сурово.

Разказът "Девойката" е писан преди 100 години, но звучи толкова модерно - с насечения откос на думите, с циничността на внушенията и взривяващото ядро, което пулсира в бекграунда. Замятин ми стана преинтересен с "Ние" - любимата ми антиутопия, редом с "Бъдеще" на Глуховски, а сега виждам, че и разказите му са някакво литературно извращение извън времето. И - да, личи си, че е обожавал Достоевски.

Първият текст - за смисъла от литературата и тежестта й в исторически план - ми допадна доста. Следващите няколко, разглеждащи Данте и Маркс, не са впечатляващи. Но пък Еко борави с един прекрасен стил и ме върна петнайсет години назад към университета. Красиво. Засега.

Поредната съвършена литературна творба на Достоевски. Твърде жалко, че са ограничено количество. А за пустите му писма и статии в култовия том 12 от събраните съчинения в книжен пазар искат 100 левчета... Като се замисля, за Линч в твърди корици дадох 25 евро, как пък за Достоевски няма да дам :)

Поезията винаги изисква абстрахиране от личността зад думите. А тук думите са така добре подредени...
Терзийски е най-добрият съвременен поет.

Третото метро е най-любимата ми книга на Глуховски след Бъдеще. Изумително израстване на този автор. Социалната му фантастика достигна най-чистата си визия. Изключителен епилог на житието и битието на един от последните борещи се хора - Артьом.

Безмълвен съм пред гения на Рилке. Написаното с толкова малко думи... Писма към някого, когото не познаваш лично, но комуто щедро даряваш всичкото знание за света.
Не просто всеки, изкушен да твори, трябва да прочете писмата до младия поет, а всеки, който е изкушен да възстанови връзката си със света.
Пътят винаги минава през най-тъмната (собствената) сърцевина.

Продължавам да не мога да се спогаждам с латино писателите. Толкова исках да чета Кортасар с неговия революционен стил и не знам какво си, а тая Лотария ми е супер дървена, скучна и безинтересна. Няма да оценявам, няма да дочитам. Като ми дойде акълът на сто години, ще пробвам пак.

Изяждам си думите, дето съм ги рекъл по книгата.
Невъзможно добра е. Толкова гнусна, мръсна и истинска в постапокалиптичната си премяна, че ако не беше някак тромавата и небалансирана - поне за мен - първа третина, щеше да се доближи до шедьовъра на Глуховски - "Бъдеще".
Болното бълнувание на прага на живота и съня в леговището на падналото момиче е една от най-яките сцени и компенсира за някои лабави моменти преди.

Май не е за мен тази книга за "малките хора". И Чехов, и Достоевски са писали и за тях, обаче в пъти по-концептуално. Това на Корсатар ми е малко упражнение в самоцелността.

Тотал щета.
Чудех се как Конъли успява да пише по една брилянтна книга на година, ама се оказа, че не може.

Доста спряла книга. Нескопосан руски road movie. Преди да почне пътуването, доста ми допадаше. Вече заглъхващо. А може би и очакванията ми бяха огромни.

Хмм...
Засега нищо особено. И ако не знаете, за да бъдеш садист, достатъчно е да настъпиш лицето на партньорката си.
Хмм..