Илия Димитров

“Господи, не искам да я видя мъртва!
Лъжеше. Себе си не искаме да видим ний мъртви. Защото подлото наше въображение ни набутва в ковчега на мястото на мъртвеца, своя изострен нос виждаме ний между цветята, ако пък и в чертите на мъртвеца прозират нашите наследствени черти, познати ни от огледалото, тогава пътя ни препречва мисълта, от която бягаме цял живот: че няма къде да избягаме от смъртта; на всяко чуждо погребение ние репетираме своята смърт, с някаква сладостна печал си представяме как плачат край ковчега ни, няма човек, който да не си го е представял, но няма и човек, който да не си е задавал страшния въпрос, по-страшен от смъртта: а как ще умра? Изведнъж, без да разбереш, че умираш /както казва Цезар: важното е да умреш бързо!/, без да имаш време да се простиш със света и с никого, или ще умираш бавно, мъчително и унизително, осъзнавайки, че умираш, прощавайки се сърцераздирателно с всичко на тази планета - кое е по-добре?”
― Стефан Цанев

“Стани и си иди и не се връщай,
отричай, ако ти напомням с нещо,
отричай, че сме се обичали,
и няма да ти бъде тъжно.

Ще изгладя с устни от леглото
отпечатъка на твоето тяло -
все едно че те е нямало,
и няма да ми бъде тъжно.

Ще избърша от огледалото
нашите прегърнати отражения -
все едно, че ни е нямало,
и няма да ни бъде тъжно.

Стани и си иди, и не се връщай.”
― Стефан Цанев

“ПОНЯКОГА ПО-МНОГО СЕ ОБИЧАХМЕ...


Понякога по-много се обичахме,
понякога по-малко, а понякога,
когато ти заплакваше в ръцете ми,
живота ми приличаше на щастие.
Луната мълчаливо ни преследваше.
Рисуваше телата ни по пясъка.
Ний правехме какво ли не - понякога
наистина приличахме на влюбени.
Но пясъка изтече от косите ни
и се завърна помежду ни въздуха.
Естествено е във такива случаи
усмивката ми малко да е стъклена.
Естествено е във такива случаи
усмивката ми малко да е стъклена.
Естествено е да потърся хората.
Да се разтворя в тяхното съчувствие.
Да им изплача болката си с някакво
забравено и скрито удоволствие...
(Аз мога да разплача и дърветата,
и птиците и бронзовите бюстове,
но докага ще ни сближава болката
и много ли е трудно да сме искрени?)
И затова ще се усмихна някак си.
Усмивката ми ще е малко стъклена.
Уплашено ще питам - и безмилостно
луната и дърветата, и себе си,
наистина ли ние бяхме влюбени?
Наистина ли ти си мойто щастие,
или в нощта приличаше на щастие?
Тогава ще напиша неочаквано
най-истинското си стихотворение,
най-хубавото... Като тебе
хубаво.

И толкова далечно - като теб.”
― Христо Фотев

“самотата е твърде естествена,
за да бъде понасяна леко”
― Георги Рупчев, Превъртане на световете