Илия Димитров

“Стани и си иди и не се връщай,
отричай, ако ти напомням с нещо,
отричай, че сме се обичали,
и няма да ти бъде тъжно.

Ще изгладя с устни от леглото
отпечатъка на твоето тяло -
все едно че те е нямало,
и няма да ми бъде тъжно.

Ще избърша от огледалото
нашите прегърнати отражения -
все едно, че ни е нямало,
и няма да ни бъде тъжно.

Стани и си иди, и не се връщай.”
― Стефан Цанев

“ПОНЯКОГА ПО-МНОГО СЕ ОБИЧАХМЕ...


Понякога по-много се обичахме,
понякога по-малко, а понякога,
когато ти заплакваше в ръцете ми,
живота ми приличаше на щастие.
Луната мълчаливо ни преследваше.
Рисуваше телата ни по пясъка.
Ний правехме какво ли не - понякога
наистина приличахме на влюбени.
Но пясъка изтече от косите ни
и се завърна помежду ни въздуха.
Естествено е във такива случаи
усмивката ми малко да е стъклена.
Естествено е във такива случаи
усмивката ми малко да е стъклена.
Естествено е да потърся хората.
Да се разтворя в тяхното съчувствие.
Да им изплача болката си с някакво
забравено и скрито удоволствие...
(Аз мога да разплача и дърветата,
и птиците и бронзовите бюстове,
но докага ще ни сближава болката
и много ли е трудно да сме искрени?)
И затова ще се усмихна някак си.
Усмивката ми ще е малко стъклена.
Уплашено ще питам - и безмилостно
луната и дърветата, и себе си,
наистина ли ние бяхме влюбени?
Наистина ли ти си мойто щастие,
или в нощта приличаше на щастие?
Тогава ще напиша неочаквано
най-истинското си стихотворение,
най-хубавото... Като тебе
хубаво.

И толкова далечно - като теб.”
― Христо Фотев

“Ако не се отровим с оптимизъм,
ще надживеем
края на света.”
― Иван Цанев, Ранни стихотворения

“i have wiped your face off my face
ripped your shadow off my shadow
levelled the hills in you
turned your plains into hills
set your seasons at odds within you
turned all the ends of the world from you
wrapped the path of my life around you
my impenetrable my impossible path
now you just try to find me”
― Vasko Popa, Selected Poems