Адриана Пенчева

“Врагът напада отвътре. През ония ъгълчета, които си напоила, населила с най-топлата си магия. Те са местата, през които се стига до тебе. Врагът би бил много глупав да се засили и да се хласне в крепостни зидове от по девет стъпки. Не – той ще удари там точно, през мекото, топлото, податливото.
Врагът няма нужда да удря. Ти си тази, която ще го удари. Ще удряш и удряш, докато пръстите ти се разкървавят. Докато отвсякъде текне кръв. От пръстите ти. От устните ти – особено тая, долната. Вътре в очите ти.
Врагът обожава ударите ти. Той съществува, за да те гледа как кървиш. Той съществува, когато кървиш.
Врагът е там, когато нощем се свиваш на кравайче, търсейки още от себе си… но няма никой. Под тия бинтове, в тия изсветлели очи… няма никой.
Протягаш ръцете си. Протягаш нишките си, през всичките седем пространства, до самия Предел на Силите… И няма никой.

Как така, мислиш си, няма никой? А пък врагът е там?”
― Kalin M. Nenov, Приказки за Юнаци и злодеи: Промяна

“(...) в традиционното българско средно образование ученикът е задължен да назубря факти, а не да научава практики; той е нагаждан по-скоро да следва уморено, отколкото да създава и води вдъхновено; на децата не се дава пространство за крилата им, а се изрязват по шаблон още в първия учебен ден; учителите рядко търсят мнението им, а им пълнят главите с мнението на „авторитети“ по тези въпроси; не ги учат как да мислят, а какво да мислят. Всичко това рано или късно създава, най-общо казано, два типа ученици: послушници, които нямат способност да се опълчат, знаят твърде много, но не могат почти нищо, и бунтари без кауза, които скачат срещу градски контрольори, но не срещу статуквото. Онези, които едновременно се бунтуват и притежават солидно знание зад действията си, са дело на самообразованието и опита след училище.

(...) опираме до следващия фактор - медиите. Те са тези, които оформят публичния образ на ученика и студента. (...) На преден план изниква следното противоречие – преди се е пропагандирал образът на идеалния младеж бригадир, член на партията, и едновременно с това били критикувани лошите прояви, като използване на жаргон и самотата, а сега, когато би следвало хоризонтът да е отворен, медийният фронт използва само един образ – отрицателния. За младите се говори, че са пияници, развратници, че харчат парите на мама и на татко по дискотеки, че се бият до смърт, че нямат мечти, че са мързеливи. (...) Често ученикът не вярва, че може да бъде друг освен този, проповядван му от новинарските емисии и интернет и който се привижда на уморените родители, навъсените съседи или преднамерените учители. Новодошлият от провинцията студент пък си мисли, че е дошъл в място за оргии, но не и за учене. Той няма да потърси библиотеката, която работи до полунощ, защото не знае дори, че съществува, но ще отиде на партита с евтин алкохол, фъстъци и ориенталски ритми.

Ето защо, когато се появиха Ранобудните студенти и окупирахме зали из цялата страна, една от първите реакции беше: „Наистина ли?!“. По-нататък, именно заради върлуващите стереотипи и образи на младото поколение, медиите търсеха сензации с употреба на алкохол, сексуални оргии и какво ли не. Определени медийни групировки и повлияни от тях хора не дадоха шанс на Ранобудните студенти. Не повярваха, че на портата имаше дрегер за идващите, че охраната обикаляше вечер по чорапи дали някой нарушава общите правила. Вътре властваше духът на аскета, не на хедониста. Ние извършихме културно преобръщане към повече отговорности и независимост, а не бунт на развратните нрави.

Окупацията създаде възможност за нов лик сред информационния поток. Образът на младите, които се борят с несправедливостите и се наричат ранобудни, искат повече морал, по-малко корупция, повече смелост у хората и по-добро бъдеще в страната си, а не извън нея. Този образ не може да постигне бърза печалба за никого (...), но е благодатен за обществата, мислещи няколко години напред.”
― Ивайло Динев, Наш ред е!

“He smelled like soap and sleep and bare skin. He smelled familiar. Not the deja vu familiar of Guy or Mel. Familiar like... the ache in your chest of homesickness, of longing for harbor after weeks of rough seas or craving a fire's warmth after snow--or wanting back something you should never have given away.”
― Josh Lanyon, The Dark Tide

“Passionate kisses, the intoxicating exchange of breath and saliva - and something more intimate - something there was no real name for, like a spark catching between us and taking light.
How had I forgotten this? How had I been satisfied with anything else?
Guy...Mel...it was like choosing celluloid kisses over the real thing. The real thing was raw and powerful and dangerous...but it was the real thing. Had I really believed I could make do with safe substitutes?”
― Josh Lanyon, The Dark Tide