“Докато се разхождах после из Котел, защо не ми ся прибира вкъщи, как вървя по едни стръмни улици, гелдам между каменние стълби прораснали стръкове здравец, пробили си някак път между сие плочи. Как? Ей туй желая да ми ся обясни как става! Туй го и Доброплодни - кой ся при това тъй зове, сещай ся! – даже той го спроти мене не знай. Как са си пробили път оттук? Туй са каменни полочи, не е шега! И помежду им има разстояние да пъхнеш един бешлик, туй-то. Но природа е всесилна, природа си пробива път отсякъде! Вижот е неудържим! Няма спиране туй нещо, брате, не, няма спиране! Ако земеш таз земя и я фърлиш в ада да гори цяла между жежкие пламъци, и там сигур ще има на нея живот, някак си ще оцелей, ти казвам! Не мога само разбра дали туй е възхитително, защо е живот мило бл;аго, или е то ужасяващо, защо е той всепрониксваща болест. В тоз смесен свят сигур е и тук истина смесена.
А синие цветчета са такива едни крехки, можеш ги смачка за нула време с крак (как аз за малко да направя прочия, кой знай защо). Обаче пробили през камъка. Ти знайш ли аз какво си мисля сега? Мисля си: добре че съм от таз страна, откъм страна живота! Кой е от друга страна, откъм страна смерти, и за нея ся старай, сигур бая зор вижда, сигур ся от него пот лей, докато ся бори с живота. Живот е всесилен бе, ибах го! Добре че съм аз от негова страна! Че имак не знам. Туй е сама природа, природа иска да живей, майка си трака, напира, брате, неудържимо, ш‘та пръсне на части по пътя си – хора, камъни, планини, стени, сичко ще пръсне по пътя си, но живей! С зъби и нохти ся бори, с ритници, лакти, сичко. Кой ся сражава с живота, с цяла природа ся сражава! Ааа, не е лесна тая, тъй е голям зор! Тоз ще пати! Но добре че съм аз от тая страна, откъм мощное това войнство, живота. Засега.”
―
Милен Русков,
Възвишение
