“Доведената започна да бърка в пазвата за пари, ама не намери. Уплаши се комай, че ги е загубила, затършува насам-натам и като се опитваше, смъкна й се покривалото и я откри… Такова нещо, агов, не се ражда под път и над път, а роди ли се — не е за хубаво. То не бе направено от кокал и месо, а от прясно мляко и трендафил. Едно издължено личице като на иконка, едни устинки — с пара разрязани, едни руси плитки, като ръката ми дебели, а очите — очите й не от тоя свят, а бисери, зачудени, сякаш в роса оплакнати. Сини ли, зелени ли бяха — не помня: да сме се гледали, докато преброиш до три, сетне пак се обибули и тръгна да излиза. Нито ми даде пари, нито й поисках.
Тръгна си, но преди да прескочи прага, кой дявол ме накара — повиках я. Не за лошо! Случвало ми се е да седя на нивата в лятна жега. От нийде вятър, нито облак, а току изведнъж — близне те от невидена страна хладинка като с езиче и… пак си е жега. Та и с мене: подпря ме един незнаен вятър от невидена страна и я повиках да отрежа свитка от косите… за магията. Защо ми беше тая свитка — не знам. Перце от облак! Издухал го вятърът, посинил небето, но перцето седи в мешинената кесия под възглавницата, попогледаш го, погалиш го и разбираш, че имало е и жега, и облак…, че не е било сън.”
―
Николай Хайтов,
Магьосникът от Брезе
