“- Що бе , тате, се инатиш и седиш самичък, на, докъде си я докарал, с вятъра да си приказваш.
- Че що да не приказвам, за стари работи си приказвам с него, то ги знае.
- Ще те хване – викат – самотията.
- Каква самотия? Е, колко живина има наоколо, и ветрището, и градината, и слънцето, не видите ли?
- Махни ги тия работи, хора трябва да има покрай тебе!
- Че мене ми е пълна с народ и къщаса, и душаса.
- Какъв народ, да не си се пощурил?
- Майка се обажда от долапете, тате слиза от таваня, бабичката ми шумоли от кюмбето и небето грее през джамът… Пък в тей стени ми е останала младостът, ей, и силата ми е останала в тях! Мене толкова гласове ме спохождат и ми огряват душата, глухи ли сте, или съм ви родил без акъл!
И една машинка донели от тяхната машинария.
- Котлон е – викат – това, да си вариш по-бърже кафето.
- Че аз не бързам, аз си вървям с времето, пречи ли някому?
- Не пречи, ама това е за удобно.
И една жица забодоха на таваня, та хватиха тока да ми светел.
- Нища! Тей работи са за вас, мене и без тях ми се не губи удобното, тъй съм научен от дете, пък чиляк си носи детето в него си, ако ще да е на сто и повече години.”
―
Екатерина Томова,
Забравените от небето
