“Но ето, кой знае защо, точно в България се случи да обобщя впечатленията, насъбрани през изтеклите години в непрестанно скитане по местата, където се излагат и предлагат книги, писани от най-различни подбуди и с най-различни цели.
Такова време е настанало, както би казал Игор Мандич, и то по цял свят, че болшинството от онези, които четат, а те са винаги малцинство, огромно малцинство, четат главно едни и същи книги, така че човешкото въображение и право на мечтаене опасно са се приближили до границата на пълното обезличаване. А нищо не е така индивидуално, както четенето, както усамотяването, както правото на избор какво желаем и какво искаме да четем, и четейки, да беседваме със себе си, да мърдаме безгласно устни, да бродим в мислите си, да се реем там, където никой никога не е бил преди нас, нито някога ще бъде.
Ужасявам се при мисълта, че дадена книга ( с изключение на онази единствената, свещената) днес може да се напише програмирано така, че да бъде прочетена в пет, десет и петдесет милиона екземпляра. Абсолютно съм убеден, че онова, което четат всички не трябва да се чете, защото в противен случай се убива човешкият стремеж към индивидуалност.
Смисълът на литературата е в откриването на непознати земи, рекламният натиск за четене на дадена книга отрича нейната същност, която не може да се разпродава на дребно и да се мултиплицира в милиони копия. Все пак това не е освежителна напитка...
Искам да имам свой поет, когото да си чета само аз и десетина подобни на мен (и го имам!), искам с помощта на литературата да обменям неща, които не могат да се обменят по никакъв друг начин, и искам да получавам от нея онова, което, казано без високомерие, е предназначено за мен, а не за всички ...”