“Винаги, и като дете, ме е изненадвало колко погрешно ме разбираха и двамата. Усърдието, амбицията, съзнанието за дълг и самодисциплината, които бяха характерни за всяка моя стъпка, за тях двамата означаваха само едно: че с мен са успели и аз съм съвършена; единствената, която можеха като свой резултат да покажат на света и на себе си след мъчителните им сцени. Ето, това е Ирен, в която са се събрали най-добрите качества и на двамата: толкова прилежна и прецизна като баща си, толкова обещаващо привлекателна като майка си, без непохватността на единия и ненадеждността на другия. Всеки мой успех възприемаха, сякаш с него съм искала да ги зарадвам, и че всяка моя похвална постъпка е предназначена за тях, че заради тях се опитвам да улесня нелекия живот. Понякога, докато седяхме край масата за вечеря – Бланка най-често с подпухнало от плач лице, защото баща ми успяваше да стигне до дневната ѝ порция възпитание едва привечер, майка ми в леко зацапана, една идея по-фриволна домашна дреха, отколкото подобаваше на съпругата на директор преподавател, татко в изчеткан костюм, стрелкащ всички иззад чинията си като от катедрата, - се унасях: на тях никога ли не им минава през ума,че аз самата бих искала да стигна далече, без значение дали те се радват, или не? Ако поради някаква заплетена от психологическа гледна точка причина им хрумнеше абсурдната идея, че бих могла да ги ощастливя и без да уча или ако съм лекомислена, аз пак бих се старала по същия начин като сега, защото се готвя за зрелостта и самостоятелността като за отделни поприща, просто един ден бих искала да живея по свой вкус.”