“Никога не съм могъл да стоя, без да се вълнувам, до обработения от човешка ръка и износен от употреба камък на някогашни градове и сгради. От отронения топъл камък на някогашни постройки, под лъчите на същото слънце, до мен винаги е достигала вълнуващата визия за живота на умрели хора и поколения, за техните нужди, страсти, вярвания и заблуди, за конфликтите, привличането и отблъскването, за вечното вълнение на човешкото море върху твърдата и непреходна земя.

Трептенето на обедната мараня върху този камък, който преди да стане руина е служил на някогашните хора, оживявайки под ръцете им; върху растителността, която този камък разделя с тиха, но могъща сила, за мен не е гола и няма игра на стихията, а говор на живота, илюстрация на онова, което е сега и което ще бъде в голямата и променлива и вечно една и съща драма на човешкото съществувание.”