“– Псувнята ли? – тихо попита Глеб.
Вещерът запази мълчание. После утвърдително склопи очи.
– Тя, Глебушка, само тя… Това е ликото, дето ни свързва наедно. Руската империя само на нея се е крепяла. Изпсува ли веднъж друговерецът – брой го руснак. Не е вече друговерец.
…
– Ехе, Глебушка… – меко пропя гласът на магьосника – не е толкова проста тая… Да речем, напопържаш ченгетата. Аз, един вид, такова и онакова… вашата мама вътрешна министерска! Сега си помисли: какво всъщност си казал?
Всъщност ти по тоя начин признаваш своята кръвна връзка с Министерството на вътрешните работи… Или ето ти друг, исторически пример. Бялата гвардия! Можели са до ден днешен да си останат в Крим, Перекопският провлак е непревземаем! Ама не, на барон ти Врангел от много ум му хрумнало да издаде заповед: забранявам на господа офицерите, под страх от военен съд, да ругаят на Бог, Цар, Престол и тъй нататък… И това бил краят на Бялата идея. Червените никой не ги е спирал да попържат – кеф ти Бебел, кеф ти Хегел… Ами защо, мислиш, народът толкова не обича интелигенцията? Тъкмо затова. Не я усеща като своя…”