“- Двайсет и пети ред… – мрачно съобщи вещерът.
– Чакай, чакай! – съвзе се Глеб. – Ами ти самият как го видя тоя двайсет и и пети ред?
Старият чародей многозначително се прокашля и изпъчи гърди.
– Смяташ, че е магия ли? – самодоволно попита той. – Разните му там екстрасензорики? Не, Глебушка, няма такива работи. Просто по мое време беше прието да се чете подробно. Днешните сте свикнали да гълтате книжлетата, без да дъвчете, че и на курсове по бързо четене ходите… А ние си я караме постарому, всеки ред, всяка думичка…
– Всяка дума ли? – ужаси се Глеб. – Като в даскалото, дето ни искаха такова… изразително четене?
– Точно така…
– Че то си е живо мъчение!
– Така съм свикнал… – чародеят се усмихна снизходително и отново стана сериозен. – Това нищо не е! Ти да знаеш какво са ми разправяли: навремето, при съветската власт, хората между редовете умеели да четат!
– Ама как така? – вцепени се Глеб.
– И аз не знам, Глебушка, и аз не знам… Явно са умеели да проникват в менталните слоеве. Физически думата я няма в текста, а ментално – хей ти я нa. Какво да ти разправям, чудеса са вършили! Представяш ли си – сложат пред човек празен лист и нашият вземе, че проумее всичко, което е искал да каже авторът…”