“И господин Ибрахим и аз започнахме да се въртим.
По време на първите завъртания си казвах: „Щастлив съм с господин Ибрахим”. А след това си казах: „Не се сърдя вече на баща ми, че замина”. А накрая дори си мислех: :Всъщност, майка ми не е имала голям избор, когато...”
- Е, Момо, почувства ли нещо хубаво?
- О, да, невероятно е. Сякаш омразата ми изтича някъде. Ако тъпаните не бяха спрели, може би щях да разгледам случая на майка ми. Страшно приятно е човек да се моли, гос’ин Ибрахим, макар че бих предпочел да се моля с маратонките. Колкото по-тежко става тялото, толкова по-леко става на ума.
...
И до днес щом нещо не върви, аз се въртя.
Въртя се с една ръка към небето и се въртя. Въртя се с една ръка към земята и се въртя. Небето се върти над мен. Земята се върти под мен. Вече не съм самият аз, а един от онези атоми, които се въртят около празнотата, а тя е всичко.”