“Макс паркира в един от онези тайнствени вътрешни дворове, в които още се виждаше лицето на стара София: онази от времето на Роза Попова, на файтоните със сиви жребци и офицерските униформи, на слугинчетата с бакърените съдове под прокапалите покриви и госпожите, треперещи над сребърните си прибори, на чиновниците с безизразните им лица и ръкавелите, на работниците от захарната фабрика, прибиращи се на тумби след края на смяната, на шопите с каруците зеле и тикви, тръгнали към Лахна пазар, на контетата, сучещи мустаци пред невидимите през деня танцьорки от шантаните. Лицето на този град обаче бе толкова тайнствено, че се разкриваше едва късно вечер, когато слънчевите сенки си бяха отишли, а лунните още не бяха родени. И можеха да го видят единствено онези, за които лозята на Куру-Баглар, сладкарница „Охрид” и концертите на капелмайстори Йермарж и Хохола в градското казино не бяха тайнствени думи, а живи дихания в кръвта им.”