“Те ни разстрелваха в упор… Хората падаха на земята… В пясъка, в тревата… „Затвори очи, синко... Не гледай…“ – молеше ме татко. Аз се боях да гледам и към небето – там беше черно от самолети, и към земята – навсякъде лежаха убити. Наблизо прелетя самолет… Татко също падна и не стана вече. Аз седях над него: „Тате, отвори очи… Тате, отвори очи…“ Някакви хора викаха: „Немци!“ – и ме дръпнаха със себе си. А аз непроумявах, че татко повече няма да стане и трябва да го зарежа ей тъй в прахоляка, на пътя. По него нямаше кръв, той просто лежеше мълчаливо. Издърпаха ме от него със сила, но много дни аз вървях и се оглеждах, чаках татко да ме настигне. Будех се нощем... Будех се от неговия глас… Не можех да повярвам, че повече нямам баща. Така останах сам, само по един вълнен костюм.”