“Нищо не излязло. Думите се впиха в мен и не ме пускаха. Всичко, от което не излиза нищо. А това са повечето неща. Светът е препълнен с неща, от които нищо не излиза. Направо бе непоносимо. На снимката Леля Софен се е усмихнала, някак хитровато, сякаш таи голяма тайна в себе си, я тайната всъщност е бъдещето. Може би дори е щастлива. Да, щастлива е. Така решавам, че е било. Животът е пред нея. Животът е на път да изпълни мечтите ѝ. Приготвила се е за скок. Готова е. Направила е всичко. Чака само някой да извика „старт“, тя вече се е приготвила и само чака. Но никой не извиква. Когато гледаме снимката, вече всичко е отминало. Надбягването е свършило. Какво лежи в промеждутъка? Онова, от което никога нищо не е излязло. И ме обзема такава тъга, далакът ми се присвива, не само заради леля Софен, но и заради мен самия, какъвто си бях самовглъбен и какъвто съм и до ден днешен, защото внезапно ме поразява мисълта за всичко, от което тепърва няма да излезе нищо в живота ми, сметка, която винаги излиза на червено, червените числа, които светят над леглото ми.”