“„Какво искаш да кажеш? Свободен? Най-високите дървета в парка Рубсам бяха отсечени вече и слънцето изпълваше помещението, кухнята, която беше работният кабинет на майките в монотонната семейна фабрика. Сега мама стоеше в кабинета си на една фабрика, чието производство бе спряло. През нея премина тръпка, видях я, някакво сгромолясване, не по-дълго от секунда, дори по-кратко, но сякаш целият ѝ живот се срина, така поне го усетих, преди да изпъне осанка отново, да се вземе в ръце, да поправи сгромолясването и с едно единствено движение да върне порядъка на живота си. Беше пролет. Станах писател през май. Свободен? Како искаш да кажеш? Само това, каза мама, че не бива да зависиш от никого. Завърши образованието си и не ставай зависим. Едва тогава можеш да избираш правилно. Разбираш ли какво ти казва една възрастна и глупава жена? Да, разбрах го, проумях казаното от една възрастна и глупава жена. Тогава бе с девет години по-млада от възрастта, на която съм сега аз. Тогава, в сърцевината на фабриката, наречена семейство, научих всичко, което можеше да се научи. Да си свободен, означава да завършиш започнатото. Да достигнеш целта. Да ти сложа ли и на теб?, попита мама. Или нямаш време сега, когато вече си станал писател? Засмяхме се. Естествено. Писателят е гладен.”