“Бях учителят, който стоеше в коридора и плачеше от радост. Учениците ме бяха прогонили тук. После се взех в ръце, върнах се обратно вътре и сега тишината бе съвсем различна, тежка и наситена, защото тези нескопосани ученици бяха разбрали какво сериозно нещо е признанието. Бяха ме признали. После изби звънецът и животът ми можеше да продължи по-нататък. Напуснах работата като учител още същата есен с ясното съзнание колко права е била майка ми онази сутрин в кухнята, когато аз бях двайсетгодишен и се бях заканил да изгоря всички мостове. Който гори всичките си мостове, сам изгаря в пламъците. А глупакът ги изгаря, преди да е преминал през тях. Класът в гимназията Грефсен есента на 1980 година беше моят мост, моят преход към обществото, в което щях да работя като писател до този ден, в който пиша тези редове: Този клас бе моята свобода.”