“Сестра ѝ продължаваше да говори, да говори, да говори, а ушите на Теа бучаха от напрежението, което всяка дума хвърляше с ударната си тоналност.

Истината беше поканена като невидима гостенка, оживяла сред тъмнината. Истината седеше до нея, изпъваше пространството наоколо, поглъщаше го толкова осезаемо, че почти държеше Теа за ръката.

Приканваше я да приеме и подслона ѝ и само малко ѝ оставаше, докато вземеше превес.

И сега, когато я имаше, тя неволно се запита:

Какво да прави с нея?”