“Помниш ли както ти разказах, момичко, за листото и за дървото. Кога носеше листото на рамо, въздишаше, пък сега, гледам, дървото си нарамила, ама, мълчиш като камък. Речи какво има, белким пък ти олекне. То ние сичко знаем, ама , бива ли да се месим, не бива ли, като се обърне колата, пътища млого, та..

Тогава дойде майката. Направи знак на стареца да си върви. Постави ръка върху рамото на Пиньо и тя се обърна, погледна в очите на майка си и разбра, че времето в нея най-сетне бе тръгнало. Пиньо зарови лице в гърдите й и вдиша любов, още и още. Майката я залюля в скута си, люля я дълго и мълчаливо и накрая Пиньо заплака,

плачеше и с двете си очи.”