“За момент, докато говорехме под студените струи, акордеонът на просяка беше замлъкнал. А сега, сякаш времето го бе събудило за живот, той го разтегна енергично. От виещия се мях на инструмента се изтръгнаха серия астматични звуци, които обаче с нищо не предвещаваха онова, което последва.
Той отвори уста. И запя.
Сладкият, ясен баритонов глас, който се понесе над моста О‘Конъл, бе възхитително стабилен и уверен, без всякакво потрепване или фалш. Сякаш разтваряйки устни, мъжът бе отключил в себе си някакви тайни, съкровени врати. Това бе не толкова песен, колкото пускане на воля на самата душа.”