“Не знаеше, знаеше само, че Марсел се нуждае от нея, а тя се нуждае от неговата нужда, че с нея живее денем и нощем, особено нощем, когато той не искаше да бъде сам, да остарява и да умира, и на лицето му се появяваше заинатеното изражение, което понякога разпознаваше и върху други мъжки лица - единственото общо наглед у тези луди, прикриващи се под маската на разума, докато не ги сграбчи изстъплението и не ги захвърли към някое женско тяло, за да заровят отчаяно и без желание в него уплахата си от самотата и нощта.”