“Блъсках си главата в стената на всяка обща човешка загуба. Нареждах без глас, оплаквах всички подред. Като балканска оплаквачка. И сякаш в гласа ми се събираха стотици оплаквачки. Домъчня ми за загребските, сараевските, белградските, будапещенските, софийските, букурещките и скопските сгради, които се рушаха, домиля ми за затрогващо грозния дизайн на шоколадите "braco i seka", чийто вкус бе не по-малко лош, нареждах над някакъв случаен фрагмент, над някоя случайна мелодия, зазвънтяла неочаквано в ушите ми, над някое лице, изплувало ненадейно от мрака, над някой звук, тон, стих, лозунг, мирис, над някоя гледка. Плачех, загледана в размазания пейзаж на човешката загуба. Пуснах някоя сълза и заради невероятните трикове на Кауфман, както и заради сложния лупинг, който направиха чувствата ми, за да се пръснат накрая като презряла диня. Пуснах сълза и за целулоидната Бинош.”