“Къщата е наивна, каквито са и ръцете, дето са я построили. През пролетта на 1992 година тя се е надявала, че ще я пощадят, защото никога не беше строила никому зло. Всички други къщи наоколо ѝ приличали на жълти факли от детски рисунки. Преструвала се, че край нея е толкова светло, защото звездите са изгрели рано на небето. И че останалите къщи не са огнени слънца, които се взривяват насред собствения си ад. Съзнанието ѝ се оттеглило под самия връх на покрива, свило се там и треперело като премръзнала сова.”