“Погледнах през прозореца - покрай мен бягаше чуждата тъма. След това впих очи в мъждиво осветления влак, в който като призрачни прилепи пърхаха наоколо чужди вече представи - един силует; една обронена глава, малко топлина, едно рамо - езиче на пламък от един друг, безименен свят, което приличаше на волтова дъга, на мост, издигнат над бездната. Но този мост не бе в състояние да преведе човек отвъд безграничното отчуждение и безнадеждната самота - не безобидна и сантиментална, а абсолютната безчовечна самота, в която човек е първата, последната и най-самотна искрица живот”